— Благодат ти чудна! — еква откъм органа, а хората си търсят места от двете страни на пътеката в средата.
Светиите и изображенията на разпятието греят по пъстрите стъклописи, блещукат мраморни и месингови кръстове. Сядам точно до пътеката, след броени мигове започва и опелото: заедно със свещеника влизат официално облечените непознати, които съм забелязала отвън. Отпред малко момче носи разпятието, след него върви мъж в черен костюм, стиснал златисточервената емайлирана урна с праха на Даян Брей. Възрастна двойка се държи за ръце и бърше очи.
Отец О’Конър се обръща с поздрав към всички и аз научавам, че тук са родителите и двамата братя на Брей. Пристигнали са от северната част на щат Ню Йорк, от Делауер и Вашингтон, обичали много Даян. Службата е съвсем проста. Не продължава дълго. Отец О’Конър поръсва урната със светена вода. Никой освен шефа на полицията Харис не става да изрече някоя и друга прощална дума, а онова, което той казва, е спънато и размито.
— Тя с готовност се посвети на поприще, в което всячески да помага на другите — чете Харис предварително написаната реч, застанал сковано зад амвона. — Знаеше, че всекидневно се излага на опасност, понеже такъв е животът на полицая. Научаваме се да гледаме смъртта в лицето и да не се страхуваме. Знаем какво е да си сам, да си мразен и въпреки това не се страхуваме. Знаем какво е да си бич за злото, да наказваме онези, които посягат на чуждото.
Хората по седалките се размърдват, скърца дърво. Отец О’Конър се усмихва благо-благо и наклонил на една страна глава, слуша. Изключвам Харис. Никога досега не съм присъствала на такава вяла, безжизнена служба и изтръпвам смутена. Литургията, песнопенията и молитвите не съдържат музика и чувства, защото Даян Брей не обичаше никого, включително себе си. Беше ненаситна, ламтеше за власт и влияние, и животът й почти не е оставил диря. Всички се изнизваме мълком във влажната непрогледна вечер, за да намерим колите и да хукнем кой накъдето види. Вървя бързо, свела глава както винаги, когато искам да избегна околните. Чувам звуци, усещам нечие присъствие и точно да отключа автомобила, когато се обръщам. Някой е застанал зад мен.
— Доктор Скарпета?
Красивите черти на жената са подчертани от трепкащата светлина на уличните лампи, очите й са в сянка, тя е облечена в дълго до глезените палто от норка. Струва ми се смътно позната.
— Не знаех, че ще бъдете тук, но се радвам, че ви виждам — допълва жената. Долавям нюйоркския акцент и ме плисва смут. — Аз съм Джейми Бъргър — представя се тя и ми подава ръка в скъпа ръкавица. — Трябва да поговорим.
— И вие ли присъствахте на опелото? — са първите думи, изтръгнали се от устата ми.
Не помня да съм я видяла в църквата. Налегнала ме е параноя, решавам, че Джейми Бъргър изобщо не е влизала вътре и ме е причаквала на паркинга.
— Познавахте ли се с Даян Брей?
— Сега я опознавам. — Бъргър вдига яката на палтото си, от устата й излиза пара. Тя си поглежда часовника и натиска колелцето за навиване. Луминесцентният циферблат се озарява в бледозелено. — Сигурно няма да се връщате в службата.
— Нямах намерения пак да ходя там, но бих могла и да го направя — казвам без особен плам.
Прокурорката искала да поговорим за убийствата на Ким Луонг и Даян Брей. Проявявала, разбира се, интерес и към трупа с неустановена самоличност, който сме открили на пристанището и за който предполагаме, че е на брата на Шандон — Тома. Но дори и делото да влезело някога в съда, добавя Бъргър, то това нямало да стане в Щатите. Така ми съобщава, че Тома Шандон е поредният безплатен обяд. Жан-Батист е убил брат си, но пак ще излезе сух от водата. Сядам зад волана на автомобила.
— Доволна ли сте от колата? — пита ме свойски, ни в клин, ни в ръкав Бъргър.
Вече се чувствам разглеждана под лупа. Начаса усещам, че прокурорката не прави и не казва нищо току-така. Оглежда луксозния спортен автомобил, който Ана ми е преотстъпила, докато моят, кой знае защо, е конфискуван.
— Не е мой, взела съм го временно. Дали да не карате след мен, госпожо Бъргър? — казвам аз. — Има квартали в града, където не ви препоръчвам да се губите по мръкнало.
— А възможно ли е да откриете Пийт Марино? — Тя насочва дистанционното устройство към спорната си кола — бял мерцедес Ем Ел 430 с нюйоркски номера, вратата се отваря и светват фарове. — Сигурно няма да е зле да си поговорим тримата.
Включвам двигателя и потрепервам в тъмното. Вечерта сякаш е подгизнала, от дърветата капе ледена вода. Студът се просмуква под гипса и се загнездва между натрошените кости на лакътя ми, за да скове тесните крехки пространства, където живеят нервните окончания и костният мозък, и те започват да се жалват с пронизващите талази на туптящата болка. Пращам по пейджъра съобщение на Марино и изведнъж си давам сметка, че не знам номера на телефона в автомобила на Ана. Вадя опипом от дамската си чанта клетъчния телефон, като хващам волана с пръстите на счупената ръка и държа под око в огледалото за обратно виждане фаровете на Бъргър. Минава доста време, докато Марино ми се обади. Обяснявам му какво е станало, а той отвръща с обичайния си цинизъм, под него обаче долавям нещо, може би вълнение, може би гняв, може би друго.