— Не вярвам в съвпаденията — отсича Марино. — Нима е възможно ти да си отишла случайно на погребението на Брей и случайно да си заварила там Бъргър? Не на мен тия! Защо като начало тя е отишла там?
— Не знам — отговарям му. — Но лично аз, ако не познавах града и хората, имащи отношение към случаите, щях да проверя кой е уважил Брей и е отишъл на погребението й. И кой не си е направил труда да отиде — опитвам се аз да разсъждавам логично. — Бъргър не ти ли спомена, че ще ходи на опелото? На срещата ви снощи де — не издържам накрая.
Искам да знам какво е станало на тази среща.
— Изобщо не е отваряла дума за погребения — обяснява Марино. — Занимаваше я друго.
— Какво например? Или ще се правим на потайни? — заяждам се аз.
Той мълчи дълго.
— Виж какво, докторке — изрича накрая, — нямам нищо общо с този случай. Разследват го в Ню Йорк, правя каквото ми наредят. Ако те интересува нещо, питай Бъргър, понеже тя настоява да е така — подвиква той възмутено. — Сега съм насред Мосби Корт, имам си друга работа и нямам намерение да подскачам всеки път, щом тая ми щракне с пръсти.
Мосби Корт е един от седемте бедняшки жилищни квартала в града. Всички имат в името си думата „Корт“, четири са наречени в чест на именити граждани на Вирджиния: на един актьор, на един просветител, на преуспял производител на тютюн и на герой от Гражданската война. Надявам се Марино да не е в Мосби Корт заради поредната престрелка.
— Не ми носиш още работа, нали? — питам го.
— Поредното дребно убийство.
При тези думи изобщо не ми е до смях — разбирам, че е убит поредният млад чернокож, вероятно застрелян с няколко куршума насред улицата заради дрога, вероятно облечен в скъп анцуг и маратонки. И никой не е видял нищо.
— Ще се срещнем при служебния вход — подмята намусен Марино. — След пет-десет минути.
Снегът съвсем е спрял, достатъчно топло е, няма опасност градът да бъде скован от поредната заледена киша. Центърът е украсен за празниците, накъдето и да се обърнеш, светят бели гирлянди с изгорели тук-там лампички. Пред „Джеймс Сентър“ са се струпали хора — да се полюбуват на еленчетата, нарисувани със светлини, куполът на сградата на законодателното събрание, разположено на Девета улица, грее като яйце през голите клони на столетните дървета, по всеки прозорец на боядисаната в бледожълто резиденция на губернатора в съседство примигват свещи. Забелязвам официално облечени хора, които двама по двама слизат от автомобилите по паркинга, и притеснена, се сещам, че тази вечер е приемът, който губернаторът дава по случай Коледа. Преди повече от месец съм изпратила картичка с потвърждение, че ще присъствам. Майко мила, ами сега! Губернаторът Майк Мичъл и жена му Едит със сигурност ще забележат, че не съм ги уважила, и желанието да свърна към резиденцията е толкова силно, че дори давам мигач. Точно толкова бързо го изключвам. Няма начин да отида — дори за четвърт час. Какво ще правя с Джейми Бъргър? Не върви да заведа и нея и да я представям на всички. Усмихвам се тъжно и клатя глава в тъмното купе на автомобила при мисълта как ще ме погледнат всички и какво ще стане, ако надушат и журналистите.
Цял живот съм работила на държавна служба и не подценявам ни най-малко възможностите, които дават такива светски сбирки. Телефонния номер на резиденцията на губернатора го има във всеки указател, от централата дори ще ви го наберат автоматично срещу допълнителни петдесет цента. Веднага вдига човек от охраната и още преди да съм обяснила, че искам само да оставя съобщение, ме свързва. На равни промеждутъци се чува сигнал, който сякаш отмерва обаждането ми, и аз се питам дали разговорите с резиденцията се подслушват. По-старият, по-занемарен квартал зад Брод стрийт отстъпва място на новата тухлено-стъклена империя на „Биотек“, насред която като фар се възправя службата ми. Проверявам в огледалото за обратно виждане дали мерцедесът на Бъргър е зад мен. Прокурорката кара надлежно подире ми, забелязвам и че мърда устни. Говори по телефона и на мен ми става неприятно, докато я гледам как изрича думи, които не чувам.