— Кей! — еква внезапно гласът на губернатора Мичъл по телефона в автомобила на Ана.
Собственият ми глас също ме изненадва, когато захващам да му обяснявам задъхано, че не съм искала да го безпокоя и че съжалявам ужасно, задето няма да присъствам на приема довечера. Той не ми отговаря веднага и от колебанието му разбирам, че правя голяма грешка. Мичъл е от хората, които веднага долавят открилите се пред тях възможности и бързат да се възползват от тях. Според неговия начин на мислене е глупаво, особено пък сега, да пропускам шанса дори за миг да бъда с него и с други влиятелни управници на щата.
— Тук е прокурорката от Ню Йорк. — Не е нужно да обяснявам заради кои случаи е дошла. — Отивам на среща с нея, губернаторе. Дано ми влезеш в положението.
— Мен ако питаш, не е зле да се срещнем и ние — отсича той. — Смятах да си поприказваме насаме по време на приема.
Имам чувството, че стъпвам върху натрошено стъкло, и ме е страх да се погледна — да не би да кървя.
— Когато ти е удобно, губернаторе — отвръщам с подобаващото уважение.
— Защо на връщане към къщи не се отбиеш в резиденцията?
— Ще се освободя най-късно до два часа — обещавам му аз.
— Е, ще се видим тогава, Кей. Предай моите поздрави на госпожа Бъргър — допълва Мичъл. — Когато бях главен прокурор, сме работили с нея по един случай. Ще ти разкажа някой път.
Служебният вход на Четвърта улица, където докарват труповете, прилича на квадратно сиво иглу, лепнато отстрани на сградата. Свръщам към рампата и спирам пред тежката врата на гаража — чак сега се сещам, че няма как да вляза. Дистанционното устройство за вратата е останало в автомобила ми, а той е в гаража на моята къща, откъдето ме изпъдиха. Набирам номера на дежурния в моргата.
— Арнолд! — казвам, когато той вдига след шестото позвъняване. — Би ли ми отворил вратата на служебния вход?
— Ей сега, госпожо — отвръща пазачът сънено и смутено, сякаш току-що съм го събудила. — Вашето устройство не работи ли?
Опитвам се да бъда търпелива. Арнолд е от хората, които не могат да устоят на инерцията. Бори се със земното притегляне. То все побеждава. Налага се постоянно да си напомням, че няма смисъл да му се ядосвам. Хора с висока мотивация не се надпреварват за мястото му. Бъргър е спряла зад мен, Марино пък — зад нея, и всички чакаме вратата да се вдигне и да ни пусне в царството на мъртвите. Клетъчният ми телефон звъни.
— Много уютно, нали? — казва в ухото ми Марино.
— Както личи, Бъргър се познава с губернатора.
Гледам как зад тъмносиния полицейски автомобил на Марино завива черна камионетка, която също спира пред рампата. Вратата на служебния вход започва да се вдига с жален стон.
— Бре, бре, бре! Нали не мислиш, че той има пръст в това Върколака да ни изостави и да предпочете Ню Йорк?
— Вече не знам какво да мисля — признавам си аз.
Площадката пред служебния вход е достатъчно широка, за да ни побере всички, а тътенът на включени двигатели и тряскащи се врати се засилва от бетона. Студеният усоен въздух отново захапва натрошения ми лакът, забелязвам озадачена, че Марино е с костюм и вратовръзка.
— Изглеждаш много добре — вметвам вкисната.
Той пали цигара, приковал поглед в Бъргър с нейното палто от норка — прокурорката се пресяга в мерцедеса да си събере нещата от задната седалка. Двама мъже в дълги тъмни палта отварят задната врата на камионетката и вътре се виждат носилката и зловещият й товар, заметнат с чаршаф.
— Може и да не ти се вярва — подхваща Марино, — но тъкмо се канех и аз да намина на погребението, когато това приятелче реши да опъне петалата — кима той към трупа отзад в камионетката. — Оказа се малко по-сложно, отколкото си мислехме в началото. Явно не става въпрос просто градът ни да се пообнови. — Към нас се запътва Бъргър, понесла книги, дебели папки и издуто кожено куфарче. — Дошли сте подготвена.
Марино я гледа с безизразно лице. Изтраква алуминий, краката на носилката се отварят. Задната врата на камионетката се захлопва.
— Наистина съм ви признателна и на двамата, че толкова бързо се съгласихте да се срещнем — подхваща прокурорката.