Забелязвам в ярката светлина на преддверието красивите черти на лицето й, източеното вратле, леко хлътналите страни, издаващи възрастта й. Отдалеч или гримирана за камерите и фотоапаратите, Бъргър би могла да мине и за трийсет и пет годишна. Подозирам, че е няколко години по-възрастна от мен, някъде към петдесетте.
Ъгловатите й черти, късата черна коса и съвършените зъби се сливат в познат образ и аз я свързвам с експерта, когото съм виждала в съдебните предавания по телевизията. Бъргър започва да ми прилича на снимките, които съм открила в Интернет, когато впрегнах машините да я издирят в киберпространството, та да се подготвя за това нашествие сякаш от чужда галактика.
Марино изобщо не предлага да й помогне и да й носи нещата. Прави се, че не я забелязва, както не забелязва и мен, ако е засегнат или ревнува. Отключвам входната врата на преддверието, двамата мъже дотикват при нас носилката на колелца и аз ги разпознавам, само не се сещам как се казват. Единият е зяпнал с блеснал поглед Бъргър.
— Ама вие сте онази жена от телевизията! — възкликва той. — Майко мила! Съдийката!
— Опасявам се, че не. Не съм съдийка — поглежда ги в очите Бъргър и се усмихва.
— Ама не сте ли съдийката? Наистина ли? — Носилката трополи и влиза през вратата. — Сигурно искате да го откараме в хладилника — пита ме единият.
— Да — отвръщам. — Знаете къде да го впишете. Арнолд е някъде тук.
— Да, госпожо, знам си работата.
И двамата не показват с нищо, че ако съдбата не е била така благосклонна, миналата седмица и аз съм щяла да се озова в камионетката им и да се превърна в поредния докаран от тях труп. Забелязала съм, че хората, които работят в погребални домове или в „Бърза помощ“, рядко се стъписват и дори трогват от нещо. Не ми убягва, че тия двамата са по-смаяни от славата на Бъргър, отколкото от това, че шефката на тукашната Служба по съдебна медицина се е разминала на косъм със смъртта и напоследък е в устата на всички.
— Готова ли сте за Коледа? — пита ме единият.
— Никога не съм готова — отговарям му. — Но на вас двамата ви пожелавам весели празници.
— За нас ще бъдат много по-весели, отколкото за това приятелче тук — кимат те към трупа в чувала и го подкарват към администрацията на моргата, където ще сложат етикетче на най-новия пациент.
Натискам бутони, за да отворя няколкото врати от неръждаема стомана — тръгваме по дезинфекцирани подове и минаваме покрай хладилните помещения и залите, където правим аутопсиите. Долавям дезодоранти за въздух, толкова силни, че ще умиришат цял завод, а Марино разправя за случая от Мосби Корт. Бъргър не казва нищо, той обаче явно е решил, че това е важно за нея. Или просто се прави на интересен.
— Отпърво помислихме, че е станала катастрофа, понеже мъжът лежеше насред улицата и по главата му имаше кръв. Но да ви призная, сега вече се съмнявам, че го е блъснала кола — уведомява ни той.
Отварям врати, водещи към сумрачната тишина на административното крило, а Марино продължава да разказва надълго и нашироко на Бъргър за случая, който още дори не е обсъдил с мен. Отвеждам ги в заседателната зала до кабинета ми и тримата си сваляме връхните дрехи. Бъргър е облечена в тъмен вълнен панталон и дебел пуловер, който не подчертава налетите й гърди, но не ги и прикрива. Има тъничкото стройно тяло на жена, която спортува, а по износените й ботуши личи, че ако се налага, е готова да отиде навсякъде. Прокурорката издърпва един от столовете и се заема да реди върху кръглата дървена маса куфарчето, папките и книгите.
— Вижте, има изгаряния тук и тук — сочи Марино лявата си буза и врата си, после вади от вътрешния джоб на сакото моментални снимки.
Все пак постъпва благоразумно — връчва ги първо на мен.
— От къде на къде по тялото на човек, блъснат от кола, ще има изгаряния? — опровергавам го аз, обзета от неприятно чувство.
— Може да има, ако са го изтикали от автомобила, докато той се е движел, или ако е бил изгорен от ауспуха — предполага Марино, но не е много сигурен, а и не се вживява особено.
Мислите му са погълнати от друго.
— Малко вероятно е — отсичам със зловещ тон.
— Мамка му! — изругава Марино — погледнал ме е в очите и е разбрал накъде бия. — Така и не го видях, когато отидох, вече го бяха сложили в чувала. Хванах се на приказките на колегите, дето са правили огледа. Мамка му! — изругава отново и свъсен като буреносен облак, поглежда раздразнено Бъргър. — Когато отидох, вече го бяха прибрали в чувала. Не стават за нищо, смотаняците му със смотаняци.