Мъжът на снимките е със светла кожа, красиво лице и къса коса на ситни къдрички, боядисана в патешкожълто. На лявото му ухо се мъдри златна обичка. Веднага виждам, че изгарянията не са от ауспух, който би оставил следи с елипсовидни очертания, а тези тук са кръгли, с размерите на голяма монета и са се издули на мехури. Мъжът е бил жив, когато са го изгорили. Изглеждам многозначително Марино. Той също прави връзката и клатейки глава, въздиша тежко.
— Имаме ли документи за самоличност? — питам го аз.
— Нямаме нищо, нищичко. — Той приглажда назад коса, която на този етап от живота му се свежда до прошарен кичур, лепнат с гел навръх широкото му плешиво теме. Щеше да изглежда много по-добре, ако си бръснеше главата. — Хората в квартала твърдят, че не са го виждали никога, а и никой от моите не го е засичал на тая улица.
— Нека огледам трупа.
Ставам от масата. Марино изтиква назад стола. Бъргър ме наблюдава с пронизващи сини очи. Престанала е да реди листчетата си.
— Имате ли нещо против да дойда и аз? — пита ме тя.
Имам, и още как, но какво да я правя, Бъргър вече е тук! При това е професионалистка. Би било недопустимо грубо да намеквам, че няма да се държи като такава или че й нямам доверие. Отивам в кабинета да взема бялата престилка.
— Сигурно няма откъде да знаеш дали е обратен. В този квартал едва ли се навъртат хомосексуалисти — казвам на Марино, докато излизаме от заседателната зала. — Срещат ли се в Мосби Корт мъжки проститутки?
— Сега, като заговори за това, ми се струва, че нашият човек прилича на обратен — отвръща той. — Едно от ченгетата каза, че бил голям хубавец, ловял окото, бил много мускулест, явно не е излизал от фитнес залата. Бил с обица. Но както вече ти обясних, не съм виждал трупа.
— Преспокойно ще спечелите наградата по стереотипи — казва му Бъргър. — Пък аз си мислех, че моите момчета не стават за нищо.
— Виж ти! Какви момчета? — започва да се заяжда Марино.
— В прокуратурата — отвръща нехайно жената. — От следствения отдел.
— Така ли? Да не би да си имате лични ченгета? Колко мило! И колко души са?
— Към петдесетина.
— И при вас в сградата ли работят?
Вече долавям по тона му, че е на път да избухне. Бъргър го дразни неописуемо.
— Да — отвръща тя, но не снизходително или нагло, просто го съобщава като факт.
Марино върви пред нея и подмята назад:
— Е, браво на вас!
Мъжете, докарали трупа, си бъбрят с Арнолд. Щом се появявам, той подскача като ужилен, сякаш съм го спипала да върши нещо нередно. Но какво да го правиш, такъв си е — кротък, свит човечец. Досущ мушица, възприела окраската на околната среда, той е блед, с болнав сивкав цвят на лицето, от хроничната алергия очите му са зачервени по краищата и вечно сълзят. Вторият мъртвец с неустановена самоличност за деня е насред коридора, във виненочервения чувал с вдигнат цип, върху който се мъдри името на транспортната фирма: „Братя Уиткин“. Най-неочаквано си спомням името на двамата мъже — тъкмо те, разбира се, са братя Уиткин.
— Оттук ще го поема аз. — Обяснявам на братята, че не е нужно да вкарват трупа в хладилното помещение или да го прехвърлят върху количката.
— Ама защо! Дайте ние да го пренесем! — бързат да предложат припряно те, сякаш съм ги обвинила, че не си вършат работата.
— Не се притеснявайте. Нека първо го огледам — казвам им аз, след което вкарвам носилката на колелца през двойната метална врата и раздавам ръкавици и найлони за обувките.
Няколко мига посвещавам на това да впиша мъртвеца в дневника, да му дам номерче и да го снимам. Надушвам урина.
Помещението за аутопсии ни заслепява с чистотата и ярката си светлина, вътре не заварвам обичайните гледки и звуци. Спокойствието ми носи облекчение. След толкова години постоянното шуртене на вода, стичаща се по мивките от алпака, воят на електрическите триони и тракането на метал, удрящ се о метал, ме уморяват и потискат. Понякога в моргата е изненадващо шумно. Мъртъвците са гръмогласни в исканията и зловещите си цветове, а и новият пациент ще има да ми се опъва. Виждам го отсега. Вкочанен е, няма да ми позволи без борба да го съблека, да му отворя челюстта и да му огледам езика и устната кухина. Смъквам ципа на чувала и отново надушвам урина. Притеглям по-близо хирургичната лампа и опипвам главата му, да не би да е счупена. От кръвта в долната част на лицето и отпред по дрехите разбирам, че е стоял прав, докато е кървял. Насочвам светлината нагоре към ноздрите.