— Имал е кръвотечение от носа — съобщавам на Марино и Бъргър. — Поне засега не откривам рани по главата.
Заемам се да оглеждам през лупа изгорените места, прокурорката се приближава. Забелязвам върху издутата на мехур кожа влакна и пръст, откривам по ъглите на устата и в устната кухина ожулени места. Вдигам ръкавите на червеното горнище от анцуг и се взирам в китките. В кожата под остър ъгъл са се врязали кръвонасядания, а след като свалям ципа на горнището, съглеждам две следи от изгорено — точно на пъпа и върху зърното на лявата гърда. Бъргър се е навела толкова близко, че ме докосва с края на престилката.
— Доста е студено, а той се е разхождал само по анцуг, дори без тениска или друго отдолу — казвам аз на Марино. — Джобовете му проверени ли са на местопрестъплението?
— Реших да поизчакам и да ги проверим тук, там не се виждаше нищо — обяснява ми той.
Бръквам в джобовете на долнището, после и на горнището на анцуга и не намирам нищо. Смъквам долнището, сините шорти отдолу са наквасени с пикоч — миризмата на амоняк ме блъсва в психиката, аз заставам нащрек и косъмчетата по цялото ми тяло щръкват като стражи. Мъртвите рядко ме плашат. А този тук ме хвърля в ужас. Проверявам в джобчето от вътрешната страна на бандажа и вадя метален ключ, върху който е издълбано „Да не се правят дубликати“ и с флумастер е написано 233.
— Номер на хотелска стая или може би на къща? — питам се на глас и пъхам ключа в прозрачен найлонов плик — отново ме плисва параноята. — Или на шкафче в съблекалня.
В Маями, когато бях малка, нашите имаха пощенска кутия с такъв номер. Не бих се изхвърлила да твърдя, че 233 ми е щастливото число, въпреки това често съм го използвала за кодове и комбинации на ключалки, защото не бие на очи и лесно се помни.
— Дотук има ли нещо, което да навежда на мисълта за убийство? — пита ме Бъргър.
— Не. Не ми се вярва да сме извадили късмет с Автоматичната система за разпознаване на пръстови отпечатъци и с Интерпол — казвам аз на Марино.
— Не, засега не. Който и да е онзи тип от мотела, в Автоматичната система няма негови отпечатъци, а от Интерпол още не сме получили нищо, което не означава непременно, че вестите са добри. Но ако е нещо очевидно, обикновено научаваш до час — уточнява той.
— Дай да му снемем отпечатъци и на този приятел и да ги пуснем веднага през Автоматичната система — приканвам, като се старая да не издавам тревогата си.
Проверявам с лупа дланите и от двете страни, да не би докато взимам отпечатъците, да залича някоя следа. Отрязвам ноктите и ги пускам в плик, надписвам го и го оставям върху плота заедно с другите формуляри, които съм започнала да попълвам, после притискам пръстите о тампона с мастило, а Марино ми помага с лъжицата. Взимам по два пъти отпечатъци от всички пръсти. Бъргър мълчи и наблюдава любопитно, погледът й е толкова пронизващ, че прилича на топлината на ярка лампа. Не изпуска от очи и най-малкото ми движение, слуша всеки мой въпрос и напътствие. Гледам да не я забелязвам, но усещам вниманието й и дълбоко в себе си знам, че си прави изводи за мен, които може да ми харесат, а може и да са ми неприятни. Подпъхвам чаршафа под трупа, вдигам ципа на чувала и давам знак на Марино и на Бъргър да дойдат с мен, след което дотиквам количката при една от стените и отварям вратата от неръждаема стомана. Заедно с леденостудения въздух ме блъсва смрадта на смърт. Тази вечер гостите ни са малко, едва шестима, и аз проверявам картончетата по циповете на чувалите, за да открия мъжа с неустановена самоличност от мотела. Откривам го, махам чаршафа от лицето и показвам изгарянията и охлузванията в ъгълчетата на устата и около китките.
— Майко мила! — възкликва Марино. — Това пък какво е, да го вземат мътните? Някакъв сериен убиец, който издебва хората и ги изтезава със сешоар ли?
— Трябва да съобщим незабавно на Станфийлд — отвръщам, понеже е очевидно, че смъртта на мъжа с неустановената самоличност от мотела вероятно е свързана с трупа, изхвърлен в Мосби Корт. Поглеждам Марино и разчитам мислите му. — Знам. — Той не се и опитва да прикрие презрението и нежеланието си да съобщава на Станфийлд каквото и да било. — Трябва да му кажем, Марино — добавям аз.
Излизаме от хладилното помещение и той отива при телефона на стената.
— Ще намерите ли пътя за заседателната зала? — обръщам се към Бъргър.
— Разбира се.
Тя гледа някак изцъклено, сигурно е озадачена или погълната от свои си мисли.