— Не, не е ужасен. Няма да намерите по-добър следовател от него.
— Я да видим дали ще позная. Държал се е непоносимо, когато сте се запознали.
— И досега си се държи непоносимо — поправям я аз.
Бъргър се усмихва.
— Още не сме се разбрали по някои въпроси. Изглежда, не е свикнал прокурор да му казва как ще протича разследването. В Ню Йорк е малко по-различно — напомня ми тя. — Така например ченгетата не могат да задържат заподозрян в убийство, ако нямат разрешение от прокуратурата. Там ние ръководим разследването и да ви призная — казва Бъргър и взима лабораторните анализи, — резултатите са много по-добри. Марино изпитва мъчителна потребност той да казва кое как да става, пък и се държи като квачка с вас. Ревнува всеки, появил се в живота ви — обобщава тя и прехвърля набързо заключенията. — Няма алкохол в кръвта, ако не броим промилите на Даян Брей, които възлизат едва на нула цяло и три десети. Значи е пийнала една-две бири с пицата, преди убиецът да се е появил на вратата й. — Прокурорката размества снимките по масата. — Не помня да съм виждала човек, пребит толкова жестоко. Ярост, невероятна ярост. И похот. Ако това изобщо може да се нарече похот. Според мен не съществуват думи, които да изразят чувствата на Шандон.
— Думата е „зло“.
— Поне засега, предполагам, не знаем дали е имало други вещества в кръвта.
— Ще проверим за обичайните заподозрени. Но ще ни отнеме няколко седмици — обяснявам й аз.
Тя слага върху масата още снимки така, сякаш реди пасианс.
— Как се чувствате, след като знаете, че и вие сте могли да бъдете сред жертвите?
— Не мисля за това — отговарям аз.
— А за какво мислите?
— За онова, което ми казват раните.
— И какво ви казват?
Вдигам една от снимките на Ким Луонг — според всички прекрасна, умна млада жена, принудена да работи, за да завърши училището за медицински сестри.
— Кръвта — соча аз. — Почти всеки сантиметър от кожата над дрехите е покрита с кръв. Това влиза в ритуала на убиеца. Той сякаш е рисувал с пръсти.
— След като жертвите са били мъртви.
— Вероятно. На тази снимка — показвам аз на Бъргър — се вижда ясно раната от огнестрелно оръжие отпред на шията. Куршумът е засегнал сънната артерия и гръбначния стълб. Докато я е влачил към склада, жената вероятно е била парализирана от врата надолу.
— И е кървяла. Заради разкъсаната сънна артерия.
— Точно така. Виждате пръските кръв по рафтовете, покрай който я е влачил. — Навеждам се към прокурорката и й показвам няколко снимки. — Огромни кървави дъги, които стават все по-малки и ниски, докато онзи я е теглел през магазина.
— В съзнание ли е била? — интересува се Бъргър, която гледа мрачно, като омагьосана.
— Прекъснатият гръбначен стълб не е довел до мигновена смърт.
— Колко ли е живяла при такова обилно кръвотечение?
— Няколко минути.
Намирам снимка от аутопсията, където гръбначният мозък, след като сме го извадили от трупа, е положен в средата на зелена кърпа до бяла пластмасова линийка — за мащаб. На едно място гладкият белезникав гръбначен мозък е яркоморав и отчасти разкъсан — там, между петия и шестия гръбначен прешлен, куршумът е проникнал във врата на Луонг.
— Парализирала се е на място — обяснявам аз, — но от отока личи, че е имала кръвно налягане, сърцето й още е работело, знаем това и от пръските артериална кръв на местопрестъплението. Така че — да. Жената вероятно е била в съзнание, докато той я е теглел за краката по пътеката между рафтовете към склада. Но не мога да кажа колко дълго.
— Значи е виждала какво върши този изверг, наблюдавала е как кръвта й шурти от шията и тя издъхва?
Лицето на Бъргър е пламнало, енергията й е толкова голяма, че очите й направо горят.
— Пак зависи от това колко дълго е била в съзнание — отвръщам аз.
— Но значи е възможно да е била в съзнание през цялото време, докато той я е влачел между рафтовете към склада?
— Точно така, възможно е.
— Могла ли е да говори или да крещи?
— По всяка вероятност не е могла да стори нищо.
— От полицията твърдят, че никой не я е чул да вика, това обаче не означава, че е била в безсъзнание, нали?
— Не, не означава — потвърждавам аз. — Ако сте простреляна във врата, ако кръвта ви изтича и някой ви влачи…
— Особено пък някой с такава външност.
— Да. Сигурно ще изпаднете в ужас и няма да крещите. А и той е могъл да й каже да мълчи.