Обяснявам надълго и нашироко, че сме се натъкнали на големи трудности, докато сме се опитвали да установим самоличността на мъртвеца в пристанището. Разполагали сме единствено с тази татуировка и предната седмица съм ходила в Питърсбърг, за да я покажа на опитен художник, специалист по татуировки. След това съм се прибрала направо вкъщи, без да се отбивам в службата, ето защо и предната вечер стъкленицата с формалина и с татуировката е била у дома.
— Обикновено не държа вкъщи такива неща — добавям накрая.
— И сте оставили стъкленицата цяла седмица тук? — пита жената и върху лицето й се чете съмнение.
— Случиха се много неща. Беше убита Ким Луонг. Племенницата ми насмалко да загине при престрелка в Маями. Наложи се да пътувам в чужбина, ходих до Лион във Франция. От Интерпол ме повикаха, за да поговорим за седемте жени, които той — имам предвид Шандон — вероятно е убил в Париж, и да обсъдим подозренията, че трупът в товарния контейнер може би е на Тома Шандон, на брата… на брата на убиеца де, и двамата синове на главатаря на престъпния клан Шандон, когото половината свят издирва под дърво и камък. После бе убита и Даян Брей, заместничката на шефа на полицията. Дали е трябвало да върна татуировката в моргата? — Главата ми ще се пръсне. — Да, със сигурност е трябвало. Но бях разсеяна. Просто съм забравила — почти крясвам в лицето на Калоуей.
— Просто сте забравили — повтаря тя, а Марино ни слуша все по-разгневен: хем се опитва да я остави да си върши работата, хем я презира до смърт. — Доктор Скарпета, има ли в къщата ви и други части от човешко тяло? — пита след това Калоуей.
В дясното око ме пронизва непоносима болка. Връхлита ме мигрена.
— Какви са тия тъпи въпроси? — повишава Марино тон с още един децибел.
— Просто не искам да се натъкваме на други химикали, физиологични течности или…
— Не, не, няма нищо — клатя глава и насочвам вниманието си към купчинката старателно сгънати панталони и блузи с поло яка. — Само предметни стъкла.
— Предметни стъкла ли?
— За хистологията — обяснявам разсеяно.
— За какво?
— Край, Калоуей, това вече не се търпи!
Думите на Марино прокънтяват като удари на съдийско чукче, той става от леглото.
— Просто исках да се уверя, че няма други опасни вещества — обяснява му жената с пламнали страни и блеснали очи, каквито не прилягат на един подчинен по служба.
Тя мрази Марино. Много хора го мразят.
— Единственото опасно вещество, от което трябва да се притеснявате, стои пред вас — подвиква Марино. — Защо не оставите докторката поне за малко на мира, какво сте седнали да й додявате с тъпашките си въпроси?
Калоуей е грозновата жена без брадичка, с широк ханш и тесни рамене. Настръхнала е от яд и притеснение. Завърта се на пети и излиза от стаята, стъпките й заглъхват, приглушени от персийската пътека в коридора.
— Какво си въобразява тая? Че колекционираш трофеи ли? — казва ми Марино. — Че си носиш у дома сувенири както онзи мухльо Джефри Деймър ли? Божичко, какво доживях!
— Вече не издържам.
Пъхам в сака блузите с поло яка, наредени така, че по тях няма и гънчица.
— Какво да се прави, налага се да издържиш, докторке. Но за днес ти стига — отсича той и уморено сяда отново в долния край на леглото.
— Разкарай ги тия твои детективи от главата ми — предупреждавам го аз. — Не ми се гледат ченгета. Не съм направила нищо.
— Ако искат още нещо, първо трябва да минат през мен. Разследването е възложено на мен, ако и пикли като Калоуей да не са го проумели. Но ти не се притеснявай! Все едно да си вземеш номерче на опашката пред гастронома за деликатеси. Сума ти хора напират да разговарят с теб.
Редя върху блузите с поло яка панталоните, после ги вадя и слагам отгоре блузите — да не се смачкат.
— Е, все пак са по-малко от хората, които драпат да си поприказват с него. — Марино има предвид Шандон. — Разните му там психолози, дето правят психологически портрети на престъпниците, съдебни лекари, журналисти, все от тоя десен — обобщава Марино, за да не изрежда целия списък.
Зарязвам багажа. Нямам намерение да си редя бельото, докато Марино зяпа като невидял. Не искам да се занимавам пред него и с тоалетните принадлежности.
— Остави ме няколко минути сама — казвам му аз.
Той ме гледа с кървясали очи и мораво лице. Аленее се дори плешивеещото му теме. Изглежда размъкнат в дънките и фланелата, шкембето му се е издуло като корем на бременна в деветия месец, огромните му ботуши са кални. Виждам как умът му работи. Не иска да ме оставя сама и май претегля притесненията, които отказва да сподели с мен. В съзнанието ми като черен пушек се надигна параноична мисъл. Марино не ми се доверява. Сигурно го е страх, че ще взема да си тегля куршума.