— От съсиреците става ясно, че жената е била жива най-малко шест минути, след като раната е била нанесена — връщам се аз към ролята си на преводач на мъртвите.
— Страшно много време — отбелязва Бъргър и аз си представям как прокурорката оставя съдебните заседатели да седят в мълчание точно шест минути, за да им покаже колко много време е това.
— Натрошените лицеви кости, а също тук… — докосвам аз снимките. — Разкъсвания и рани с кръгла форма, очевидно нанесени с някакъв предмет.
— С пистолет.
— В този случай — случая с Луонг — да. В случая с Брей обаче е използвал нещо като чук.
— Секач.
— Както виждам, сте си подготвили урока.
— Странно, но ми е навик — потвърждава прокурорката.
— Предумишлено убийство — продължавам аз. — Той не е посегнал напосоки, не е взел каквото му се е изпречило пред очите, отишъл е там с оръжието. А на тази снимка тук — взимам аз поредния ужас — се виждат следи от кокалчетата на пръстите му, той явно е удрял жената и с юмруци, от този ъгъл пък личи, че пуловерът и сутиенът й са на земята. Изглежда, ги е разкъсал с голи ръце.
— Откъде съдите?
— С микроскоп се вижда, че нишките са разкъсани, а не срязани — уточнявам аз.
Бъргър разглежда диаграмата на тялото.
— Май не съм виждала толкова много ухапвания, направени от човек. Истинско безумие! Имате ли причини да подозирате, че е бил под въздействието на наркотици, когато е извършил убийствата?
— Няма как да разбера.
— А когато го срещнахте лице в лице? — пита ме тя. — Когато ви е нападнал в събота срещу неделя малко след полунощ? Между другото, подразбрах, че пак е носел секач.
— „Безумие“ е подходяща дума. Няма начин да разбера дали е бил на наркотици. — Известно време мълча. — Да, когато се опита да ме нападне, носеше секач.
— Опитал ли? Нека погледнем фактите — извръща тя очи към мен. — Той не просто се е опитал да ви нападне. Той ви е нападнал и вие сте му се изплъзнали. Разгледахте ли добре секача?
— Уместен въпрос, щом ще излагаме фактите. Той носеше именно секач. Знам как изглежда секачът.
— Какво помните? От миража де — позовава се прокурорката на странния ми разказ. — Онези безкрайни минути, космите по ръцете му, които отразяват като рибарска корда светлината.
Представям си черната дръжка на секача.
— Видях дръжката — мъча се да си спомня подробностите и да й ги опиша. — Това се сещам. Дръжката на секача е много странна. Прилича на дебела черна пружина.
— Сигурна ли сте? Това ли видяхте, когато той ви подгони? — притиска ме Бъргър.
— Почти съм сигурна.
— Ще ни бъде от полза, ако сте напълно сигурна — казва прокурорката.
— Видях върха на секача. Прилича на голям черен клюн. Забелязах го, когато той го вдигна, за да го стовари върху мен. Сигурна съм. Държеше секач. — Ставам предизвикателна. — Точно така, секач.
— В спешното отделение на болницата са взели кръв на Шандон — уведомява ме Бъргър. — Не са открили наркотици и алкохол.
Подлага ме на проверка. Вече е знаела, че в кръвта на Шандон не е имало алкохол и наркотици, но не ми е съобщила, за да види с какво впечатление съм останала. Да види дали съм обективна, когато говоря за покушението срещу самата мен. Да види дали се придържам към фактите.
Чувам, че Марино върви към нас по коридора. Влиза с три пластмасови чаши, над които се вие пара, и ги слага на масата, като приплъзва едната към мен.
— Не знам как го пиете, но получавате сметана — подмята грубо на Бъргър.
— Тежко ли ще пострада човек, ако в очите му е попаднал формалин? — пита ме прокурорката.
— Зависи колко бързо ще си изплакне очите с вода — отговарям безпристрастно, сякаш въпросът й е чисто теоретичен и няма нищо общо с това, че съм осакатила друг човек.
— Сигурно боли ужасно. Това е киселина, нали? Виждала съм какво прави с тъканите — превръща ги в гума — отбелязва тя.
— Не в буквалния смисъл на думата.
— Разбира се, че не — съгласява се тя с усмивка, с която намеква, че не бива да взимам нещата толкова присърце — сякаш това е възможно.
— Ако държите дълго във формалин тъкани или го инжектирате, например при балсамиране — обяснявам аз, — те се запазват за неопределено време.
Ала Бъргър не се интересува особено от науката за формалина. Не съм сигурна дори, че се интересува доколко съм наранила Шандон. Оставам с усещането, че всъщност иска да разбере дали изпитвам угризения, загдето съм му причинила болка и може би съм го осакатила. Не ме пита. Само ме гледа. Вече се притеснявам от тези вторачени погледи. Очите й наподобяват опитни ръце, които ме опипват, за да проверят дали има някакво отклонение.