— А е изключено родителите да дойдат и да си потърсят loup-garou — казва на ужасен френски Марино. — Вероятно тъкмо заради това и не разполагаме с нищо, нали? Могъщите Шандон не искат светът да научава, че имат космат като дявола син, който за капак е и сериен убиец.
— Я чакайте — прекъсвам ги аз. — А той не е ли представил при задържането си документ за самоличност? Откъде знаем името Жан-Батист Шандон, нали от самия него?
— Да, от него — потвърждава Марино и разтърква лице. — Хайде, стига сме увъртали! Покажете й видеозаписа — подвиква най-неочаквано той на Бъргър. Нямам представа за какъв видеозапис говори, а прокурорката не е особено доволна, загдето той го е споменал. — Докторката има право да знае — отсъжда Марино.
— Онова, с което разполагаме, внася нов обрат в разследването на заподозрения, с чиято ДНК разполагаме, но чиято самоличност така и не е установена — заобикаля тя темата, която Марино се е опитал да наложи.
„Какъв видеозапис? — върти ми се в главата и ме наляга все по-силна параноя. — Какъв видеозапис?“
— Носите ли го? — пита Марино, който се е вторачил с неприкрита враждебност в Бъргър: двамата се гледат на кръв през масата и пред мен сякаш се разкрива каменна картина на гнева.
Марино става все по-мрачен. Грабва възмутен куфарчето на прокурорката и го приплъзва към себе си, все едно се кани да си присвои вещите в него. Бъргър слага ръка върху куфарчето и спира с поглед Марино.
— Капитане! — предупреждава го с тон, който не вещае нищо добро.
От гняв Марино е станал морав. Той дръпва ръка. Бъргър отваря куфарчето и насочва цялото си внимание към мен.
— Имах намерение да ви покажа записа — мери тя всяка своя дума. — Но не точно сега. Всъщност защо да не го изгледаме и сега? — Владее се напълно, аз обаче долавям, че е вбесена, когато изтръсква от кафявия плик видеокасетата. Става от стола и я пъха във видеото. — Някой знае ли как се пуска?
11.
Включвам телевизора и връчвам на Бъргър дистанционното устройство.
— Доктор Скарпета — казва тя, без изобщо да обръща внимание на Марино, — преди да се заемем с това, нека ви обясня как работи окръжната прокуратура в Манхатън. Както вече споменах, при нас е доста по-различно, отколкото тук, във Вирджиния. Надявах се да ви изложа всичко това, преди да видите записа. Запозната ли сте със системата, която прилагаме при разследването на убийства?
— Не — отговарям аз и усещам как нервите ми се изопват до скъсване.
— При нас денонощно дежури заместник-окръжен прокурор, в случай че стане убийство или полицаите открият заподозрян. Както вече ви споменах, в Манхатън те не могат да го задържат без разрешение от окръжната прокуратура. Така сме сигурни, че всичко, например заповедите за обиск, се издават по установения ред. Прокурорът обикновено ходи да прави оглед на местопрестъплението, а ако бъде задържан някой заподозрян и той пожелае да бъде разпитан, веднага се възползваме от възможността. Вие, капитан Марино — казва Бъргър и насочва хладното си внимание към него, — сте започнали в нюйоркската полиция, но това вероятно е станало, преди да въведем този ред.
— За пръв път чувам за него — изпелтечва той с лице, все още опасно червено.
— А чували ли сте за вертикалното разследване?
— Звучи ми като вертикално съешаване — подмята Марино.
Бъргър се прави, че не го е чула.
— Идеята е на Моргентау — обяснява тя на мен.
Вече близо четвърт век Робърт Моргентау е окръжен прокурор на Манхатън. Превърнал се е в легенда. Личи си, че на Бъргър й е приятно да работи с него. Гложди ме някакво чувство. Дали не е завист? Не, може би тъга. Уморена съм. И се усещам все по-безпомощна. Нямам си никого, освен Марино, който е всякакъв, но не и просветен новатор. Марино не е легенда и точно сега не ми харесва да работя с него, дори не ми харесва да го виждам.