Телефонът престава да звъни. Долавят се стъпки. Шепот.
— Ще седнете на ей онзи стол при масата.
Разпознавам гласа на Марино върху записа, в дъното някой чука на вратата.
— Важното е, че Шандон проговори. — Бъргър ме гледа, отново ме опипва с очи, открива слабостите ми, местата, където ме боли. — Разприказва се пред мен.
— Ако приказките му изобщо имат някакво значение — съска Марино и се вторачва гневно в телевизионния екран.
Ето каква била работата! Марино може и да е помогнал да убедят Шандон да разговаря с Бъргър, но всъщност е искал убиецът да се разприказва именно пред него.
Камерата спира да мърда и виждам само онова, което обективът е хванал. Пред мен изникват увисналият търбух на Марино, който придърпва дървен стол, а някакъв мъж в тъмносин костюм и наситеночервена вратовръзка му помага да отведе Жан-Батист Шандон и да го сложи да седне. Шандон е по болнична пижама с къси ръкави, от ръцете му висят дълги белезникави косми, усукани на вълнисти меки масури с цвят на светъл мед. Косми се подават и под шпиц деколтето на горнището, вият се на гнусни фъндъци и по врата му. Уродът сяда и в кадър влиза главата му, бинтована от средата на челото до върха на носа. Около превръзката лицето му е обръснато и е млечнобяло, сякаш не е виждало слънце.
— Ще ми дадете ли една пепси-кола? — пита той.
Не са му сложили дори белезници.
— Да я отворим ли? — казва Марино.
Отговор няма. Покрай камерата минава Бъргър и аз забелязвам, че е облечена в шоколадовокафяв костюм с подплънки на раменете. Сяда срещу Шандон. Сега вече виждам само тила и раменете й.
— Искаш ли още кола, Джон? — пита Марино мъжа, посегнал да ме убие.
— След малко. Може ли да запаля цигара? — казва Шандон.
Гласът му е тих, говори със силен френски акцент. Той е възпитан и спокоен. Вторачила съм се в телевизионния екран, мислите ми се реят. Отново съм притеснена, подвластна съм на посттравматичния стрес, нервите ми подскачат като вода, цопнала в нагорещена мазнина, пак ме цепи глава. Върху екрана се появява ръката в тъмносин ръкав и отдолу бяла риза, за да остави пред Шандон пепси-колата и пакет цигари „Кемъл“, и аз разпознавам високата синьо-бяла мукавена чаша, каквито има по болничните кафенета. Изскърцва стол, издърпан назад, и ръката в синия ръкав пали цигарата на французина.
— Господин Шандон — подхваща спокойно и делово Бъргър, сякаш всеки божи ден разговаря с уроди — серийни убийци. — Като начало ще ви се представя. Казвам се Джейми Бъргър, прокурор в прокуратурата на съдебен окръг Ню Йорк. В Манхатън.
Шандон вдига длан и докосва лекичко превръзката. От горната страна пръстите му са покрити с косми, белезникави, почти безцветни като на албинос. Дълги са към сантиметър, сякаш съвсем доскоро той е бръснал ръцете си. В съзнанието ми като светкавица изниква споменът как същите тези ръце са се опитвали да ме хванат. Ноктите са дълги и мръсни, за пръв път забелязвам очертанията на яките мускули, но не изпъкнали като на мъжете, пристрастени към вдигането на тежести, а усукани като върви и изопнати — физическо обиталище на човек, който подобно на див звяр използва тялото си, за да се храни, да се бие и да бяга, да оцелява. Шандон е толкова силен, че разсейва напълно предположението ни как е живял безцелно, почти без да се движи, и се е укривал в семейния hotel particulier, както наричат красивите богаташки къщи на остров Сен Луи.
— Вече познавате капитан Марино — продължава Бъргър. — Присъстват още офицер Ескудеро от моята служба, който ни снима. И специален агент Джей Тали от Службата за алкохолни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие.
Усещам погледа на прокурорката върху себе си. Избягвам да срещам очите й. Въздържам се да я прекъсна и да попитам: „Защо? Защо и Джей е бил там?“. Хрумва ми, че тя е точно жена, каквато би го привлякла, при това силно. Вадя от джоба на сакото си хартиена кърпичка и попивам студената пот, избила по челото ми.
— Знаете, че ви снимаме с видеокамера, нали? И нямате нищо против — чува се гласът на Бъргър от записа.
— Не, нямам.
Шандон си дръпва от цигарата и маха късчето тютюн, лепнало се навръх езика му.
— Ще ви задам, господине, няколко въпроса, свързани със смъртта на Сюзан Плес, убита на пети декември 1997 година.
Шандон не реагира. Пресяга се да вземе пепси-колата и намира с розовите си криви устни сламката, а Бъргър му казва адреса на жертвата в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк. Обяснява му, че преди да продължат нататък, иска да му каже правата, макар че сигурно вече са му ги повтаряли един господ знае колко пъти. Шандон слуша. Може би само така ми се струва, но се забавлява. По нищо не личи да го боли иди да е притеснен и уплашен. Спокоен и вежлив е, отпуснал е ужасните си ръце върху масата, само от време на време пипа превръзката, сякаш за да ни напомни какво сме… какво съм му причинила.