— Викам й: „Значи сте известна“, а тя се смее — допълва Шандон.
— Виждали ли сте я по телевизията? — любопитства Бъргър.
— Рядко гледам телевизия. — Той издухва бавно дима. — Сега, разбира се, не гледам нищо. Не виждам.
— Отговорете ми на въпроса, господине. Не съм ви питала дали често гледате телевизия, а дали сте виждали по телевизията Сюзан Плес.
Мъча се да разпозная гласа му, а страхът ме е вледенил и ръцете ми треперят. Гласът му ми е напълно непознат. Изобщо не прилича на гласа, който чух иззад вратата: „Полиция. Обадиха ни се, госпожо, че около къщата ви се навърта подозрително лице“.
— Не помня да съм я виждал по телевизията — отговаря Шандон.
— После какво се случи? — пита Бъргър.
— Хапнахме. Пихме вино и аз я поканих да се почерпим някъде шампанско.
— Някъде ли? Вие къде бяхте отседнали?
— В хотел „Барбисън“, но под друго име. Тъкмо бях пристигнал от Париж, бях в Ню Йорк от няколко дни.
— С какво име се регистрирахте?
— Не помня.
— Как платихте?
— В брой.
— А защо дойдохте в Ню Йорк?
— Бях уплашен.
Марино мърда на стола в заседателната ми зала и сумти отвратен. Пак започва с подмятанията:
— Дръжте се да не паднете, дами и господа. Сега следва най-интересното.
— Уплашен ли? — долита от записа гласът на Бъргър. — От какво?
— От хората, които ме преследват. Ваши федерални агенти. От тях. — Шандон пак се пипа по превръзката, този път с една ръка, а с другата държи цигарата. Около главата му се кълбят валма пушек. — Защото те ме използват, за да се докопат до моето семейство. Заради разните безпочвени слухове за родителите ми…
— Я чакайте! Чакайте малко — прекъсва го Бъргър.
Виждам с крайчеца на окото как Марино клати ядосано глава. Обляга се на стола и кръстосва ръце върху увисналото си шкембе.
— Изпросихте си го — мърмори той и аз мога само да предполагам, че според него Бъргър изобщо не е трябвало да разпитва Шандон.
Това е било грешка. Записът ще навреди повече, отколкото ще помогне.
— Много ви моля, капитане — казва делово истинската Бъргър на Марино в заседателната зала, а на записа пита Шандон: — Кой, господине, ви използва?
— ФБР, Интерпол. Може би ЦРУ. Не знам точно.
— Да бе, как ли не — фучи жлъчно Марино от масата. — Не споменава Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, понеже никой не я е и чувал. Няма я дори по речниците на съкращенията.
Омразата му към Тали, добавена към онова, което се случва с Луси, се е разпростряла върху цялата Служба. Този път прокурорката не го скастря. Просто не му обръща внимание. На видеозаписа пак се нахвърля на Шандон с деловата си, сдържана природа:
— Разберете, господине, колко важно е за нас да кажете още сега истината. Съзнавате ли колко важно е да бъдете напълно откровен с мен?
— Та аз ви казвам истината — натъртва той тихо и тъжно. — Знам, звучи невероятно. Звучи невероятно, но ме преследват заради влиятелното ми семейство. Всички във Франция го познават. Живее от столетия на остров Сен Луи и се мълви, че било свързано с организираната престъпност, например с мафията, но това изобщо не е вярно. Оттам идва цялото объркване. Никога не съм живял с майка си и баща си.
— И все пак сте от това влиятелно семейство. Син сте на господин Шандон, нали?
— Да.
— Имате ли братя и сестри?
— Имах брат. Тома.
— Защо в минало време?
— Защото е мъртъв. Знаете го. Затова съм тук.
— По-нататък бих искала да се върнем към брат ви. Но сега ми разкажете за родителите си в Париж. Нима твърдите, че не живеете и никога не сте живели с майка си и баща си?
— Никога.
— И защо? Защо никога не сте живели с тях?
— Защото още от самото начало не ме искаха. Когато съм бил съвсем малък, са платили на бездетно семейство да се грижи за мен, така че никой да не научава.
— Да не научава какво?
— Че съм син на господин Тиери Шандон.
— Защо баща ви не е искал да се разчува, че сте негов син?
— Гледате ме и ми задавате такъв въпрос? — стиска той вбесен устни.
— Да, задавам ви го. Защо баща ви не е искал да се разчува, че сте негов син?
— Добре де. Да приемем, че не забелязвате вида ми. Много мило от ваша страна — подмята той ехидно. — Страдам от тежко заболяване. Срам! Майка ми и баща ми се срамуват от мен.