— Къде живее това семейство? Хората, грижили се за вас.
— На Ке дьо л’Орлож, съвсем близо до „Консиержри“.
— До затвора ли? Където по време на Френската революция са хвърлили Мария-Антоанета?
— „Консиержри“ е много известен, разбира се. Туристическа забележителност. Хората си умират да разглеждат затвори, помещения за изтезания, екзекуции. Особено американците. Умът ми не го побира. А вие ще ме убиете. Съединените щати ще ме убият, без да му мислят много-много. Вие убивате всекиго. Това си влиза в големия план, в конспирацията.
— Къде точно на Ке дьо л’Орлож? Мислех, че на улицата се намират само Съдебната палата и „Консиержри“ — казва Бъргър — изрича френските думи така, сякаш владее свободно езика. — Всъщност да, има и жилищни сгради, много скъпи. Там ли са живели приемните ви родители?
— Съвсем наблизо.
— Как се казват?
— Оливие и Кристин Шабо. За нещастие и двамата вече са покойници — от доста години.
— Какво са работили?
— Той беше boucher, а тя — coiffeuse.
— Касапин и фризьорка ли?
От тона на прокурорката се подразбира, че тя не му вярва и знае прекрасно как той се подиграва и на нея, и на всички останали. Жан-Батист Шандон е касапин. Целият е в дълги косми.
— Точно така, касапин и фризьорка — потвърждава той.
— Виждали ли сте се изобщо с родителите си, със семейство Шандон де, докато сте живели при онези хора недалеч от затвора?
— От време на време се вясвах в къщата. Винаги по мръкнало, за да не ме виждат хората.
— За да не ви виждат хората ли? Защо не сте искали да ви виждат?
— Вече ви обясних. — Шандон тръска невиждащо пепелта от цигарата. — Майка ми и баща ми не искаха да се разчува, че съм техен син. Щяха да плъзнат разни слухове. Баща ми е много известен. Не го виня. Затова ходех късно, след като се стъмни и улиците на остров Сен Луи се обезлюдят, понякога им исках пари или друго.
— А те пускаха ли ви в къщата?
Бъргър се чуди как да направи така, та той да си признае, че е ходел в дома на родителите си и властите да имат повод да издадат заповед за обиск. Вече виждам, че именно Шандон владее положението. Наясно е защо прокурорката върти, суче, но иска да го накара да си признае, че е посещавал невероятната богаташка къща на Шандонови на остров Сен Луи, която наскоро, докато бях в Париж, видях с очите си. Поне докато съм жива, няма да получим заповед за обиск.
— Да. Но за малко, не съм влизал по стаите — обяснява той на Бъргър и продължава да си пуши цигарата. — Има доста стаи в дома на родителите ми, в които не съм и стъпвал. Пускаха ме само в кухнята, в… чакайте да си спомня, точно така, в кухнята, в помещенията за прислугата и в антрето. Почти през целия си живот съм се грижел сам за себе си.
— Кога за последен път, господине, сте били у родителите си?
— О, не беше скоро. Най-малко преди две години. Наистина не помня.
— Не помните ли? Ако не знаете, кажете. Не ви карам да правите догадки.
— Не знам. Но не беше скоро, сигурен съм.
Бъргър насочва дистанционното устройство и картината застива.
— Виждате, разбира се, каква игра играе — казва ми тя. — Първо, дава ни информация, която няма как да проверим. Посочва хора, които вече са мъртви. Платил е в брой в хотела, където е отседнал под друго име, не помнел какво. Ето че няма за какво да се заловим, за да издадем заповед за обиск в дома на родителите му, понеже, видите ли, той не бил живял там и почти не бил стъпвал в къщата. Най-малкото напоследък. Нямаме причини, за които да се хванем.
— Дрън-дрън, нямали сме причини! — подвиква Марино. — Толкова ли е сложно да намерим свидетели, които да потвърдят, че са го виждали да влиза и да излиза от къщата на родителите си!
12.
Бъргър пуска отново видеозаписа. Пита Шандон:
— Работите ли? Работили ли сте някога?
— От дъжд на вятър — отвръща той благо. — Каквото намеря.
— Въпреки това можете да си позволите да отсядате в хубав хотел и да се храните в скъп нюйоркски ресторант? Да купувате отлежало италианско вино? Откъде имате пари за тези неща, господине?
На това място Шандон се двоуми. Прозява се, при което се разкриват гротескните му зъби. Ситни и заострени, отдалечени и сивкави.
— Прощавайте. Много съм уморен. Не ми останаха сили.
Отново се пипа по бинтовете.
Бъргър му напомня, че той говори по своя воля. Никой не го насилва. Предлага му да спрат, Шандон обаче казва, че щял да продължи още малко, може би още няколко минутки.