— Ако не намеря работа, живея на улицата — обяснява й той. — Случва се и да прося, но обикновено работя каквото падне. Мия чинии, мета. Веднъж дори управлявах моторетка.
— Моторетка ли?
— Зелени мотоциклети, с каквито в Париж чистят тротоарите, сещате се, нали, имат приспособление, което да прибира кучешките изпражнения.
— Имате ли шофьорска книжка?
— Нямам.
— Как тогава сте управлявали моторетката?
— Тя е под сто двайсет и пет кубика, за нея не се иска книжка, развива някакви си двайсетина километра в час.
Отново празни приказки. Отново той ни взима на подбив.
Марино се намества на стола в заседателната ми зала.
— Тоя лайнар има отговор на всичко, нали?
— А от другаде взимате ли пари? — пита Бъргър Шандон.
— Понякога от жени.
— Как така ги взимате от жени?
— Те ми ги дават. Признавам си, жените са ми слабост. Падам си по жените — обичам да ги гледам, да усещам миризмата и вкуса им.
Казва го, при това много нежно, човек, който забива зъби в жените, обезобразява ги и ги убива. Прави се на вода ненапита. Започнал е да кърши пръсти върху масата, сякаш са схванати, огъва ги един по един. Виждам как косъмчетата по кожата му блещукат.
— Обичате вкуса им ли? — става по-нападателна прокурорката. — Заради това ли ги хапете?
— Аз не ги хапя.
— Не сте хапали Сюзан Плес?
— Не, не съм.
— Тя господине, беше покрита със следи от ухапване.
— Не съм го направил аз. Те са го направили. Следят ме и убиват. Убиват ми любовниците.
— Те ли?
— Вече ви обясних. Федерални агенти. ФБР, Интерпол. За да се докопат до родителите ми.
— Щом вашите родители са ви укривали тъй старателно от света, как тези хора — ФБР, Интерпол, който и да е там — са разбрали, че сте син на Шандон?
— Сигурно навремето са ме виждали да излизам от къщата, следили са ме. Или може би някой им е казал.
— Значи твърдите, че не сте ходили у родителите си най-малко от две години? — опитва отново Бъргър.
— Най-малко.
— Откога според вас ви следят?
— От доста време. Някъде от пет години. Не съм сигурен. Много хитри са.
— И как бихте могли да помогнете на тези хора да… както се изразихте, да се докопат до родителите ви? — пита го Бъргър.
— Ако ме изкарат някакъв ужасен убиец и ме натопят, тогава полицията ще има основание да проникне в дома на майка ми и на баща ми. Няма да намерят нищо. Родителите ми са невинни. Всичко това е политика. Баща ми е много влиятелен. Друго не знам. Мога само да ви кажа какво ми се случва, какво става в живота ми — това е заговор: прилъгаха ме да дойда в Щатите, за да ме задържат и после да ме убият. Защото вие, американците, избивате невинни хора. Всички го знаем.
Шандон изглежда изтощен, сякаш се е уморил да повтаря обвиненията си.
— Откъде знаете английски, господине? — пита след това Бъргър.
— Самоук съм. Когато бях по-млад, баща ми ми даваше книги, ако се отбиех у нашите. Изчел съм сума ти книги.
— На английски ли?
— Да, на английски. Исках да го науча добре. Баща ми знае доста езици, понеже има транспортна фирма и работи с много чужди държави.
— Включително с нашата ли? Със Съединените щати?
— Да.
Ръката на Тали отново се появява в кадър, за да сложи на масата поредната пепси-кола. Шандон пъха жадно сламката между устните си и смуче шумно.
— Какви книги сте чели? — продължава прокурорката.
— Много исторически трудове, а също други книги, за да се образовам. Никога не съм ходил на училище.
— Къде са сега тези книги?
— О, не знам. Изчезнаха. Защото понякога нямам покрив над главата и обикалям много. Вечно се озъртам, понеже ме следят.
— Знаете ли други езици, освен френски и английски? — интересува се Бъргър.
— Италиански. Поназнайвам и немски.
Той хълца тихо.
— И тях ли сте научили сам?
— В Париж намирам вестници на най-различни езици и така съм ги научил. Случвало ми се е и да спя на вестници. Когато нямам къде да отида.
— Тоя ще вземе да ме разплаче — не се сдържа Марино, а прокурорката казва върху записа на Шандон:
— Нека се върнем на Сюзан, убита на пети декември преди две години в Ню Йорк. Разкажете ми за онази вечер, вечерта, когато сте се запознали с нея в „Луми“. Какво точно се случи?