Мъжът на доктор Щван е главен готвач в прочут парижки ресторант — „Куполът“. Оная вечер по една случайност си бил вкъщи, понеже бил болен, и я повикал от стаята да разбере кой е дошъл. Непознатият в черното палто побягнал. На другия ден доктор Щван получила бележка. Била написана с печатни букви върху парче окървавена амбалажна хартия и била подписана с „Le loup-garou“. Наистина се налага да погледна в лицето очевидното, което и досега отричам. Доктор Щван е правила аутопсията на жертвите на Шандон във Франция и след това той е нарочил и нея. Аз правих аутопсиите на жертвите му в Щатите и не взех никакви мерки, за да се предпазя. И този отказ е подчинен на един голям общ знаменател: склонни сме да смятаме, че лошото се случва само на другите.
— Можете ли да опишете портиера? — пита Бъргър Шандон на видеозаписа.
— Тънки мустачки. Беше в униформа — отвръща той. — Сюзан го нарече „Хуан“.
— Я чакайте — обаждам се аз.
Прокурорката отново спира записа.
— Усетихте ли телесната му миризма? — питам я. — Когато онази нощ призори седяхте заедно с него в помещението — кимам аз към телевизора. — Докато го разпитвахте, доловихте ли…
— И още как! — прекъсва ме тя. — Вонеше на мръсно псе. На нещо средно между мокра козина и неприятна телесна миризма. И аз се чудя как не повърнах. В болницата явно не го бяха окъпали.
Хората се заблуждават, че който постъпи в болница, веднага го къпят. Най-много да му промият раните, ако няма да лежи дълго.
— Когато преди две години сте разследвали убийството на Сюзан, някой в ресторанта спомена ли телесна миризма? Че мъжът, с когото тя е била, е миришел лошо? — интересувам се аз.
— Не — отвръща прокурорката. — Не си представям как Шандон и мъжът от описанието могат да бъдат един и същи човек. Но слушайте нататък. Става още по-странно.
Следващите десет минути гледам как Шандон смуче през сламката от пепси-колата, как пуши цигара от цигара и разказва някакви небивалици как бил със Сюзан в жилището й. Описва с изумителни подробности обстановката вътре, като се почне от килимите върху паркета и се стигне до меката мебел с тапицерия на цветя и лампите в стил „Тифани“. Твърди, че не бил възхитен от вкуса й, че стените били задръстени с просташки плакати на музейни експонати, имало и графики с морски пейзажи и коне. Сюзан обичала конете, обяснява той. Била му разправила, че е израсла сред коне и че й било ужасно мъчно за тях. Бъргър почуква по масата в заседателната зала до кабинета ми всеки път, когато иска да потвърди казаното от Шандон. Да, от описанието му на жилището излизало, че по едно или друго време той наистина е бил там. Да, Сюзан наистина била израсла сред коне. Да, да, всичко съвпадало.
— Майко мила! — клатя глава и ме плисва страх, от който на гърлото ми засяда буца.
Наясно съм накъде отиват нещата. Не ми се мисли за това. Но дълбоко в себе си няма как да не мисля. Шандон ще каже, че съм го поканила в къщата си.
— Това в колко часа става? — пита Бъргър на видеозаписа. — Казахте, че Сюзан е отворила бутилка бяло вино. В колко часа го направи?
— Някъде в десет-единайсет. Не помня. Виното не ставаше за пиене.
— Колко бяхте пили в ресторанта?
— Най-много половин бутилка. Почти не съм пил от виното, което тя ми наля по-късно. Долнопробно калифорнийско вино.
— Значи не сте били пиян.
— Никога не съм пиян.
— Разсъждавали сте трезво.
— Разбира се.
— А според вас Сюзан пияна ли беше?
— Мъничко. По-скоро щастлива, беше щастлива. Седнахме на канапето в хола. Оттам се откриваше прекрасна гледка на югозапад. От хола се виждаше червеният знак на хотел „Есекс Хаус“ в парка.
— Всичко съвпада — пояснява вече на мен Бъргър и отново почуква по масата. — Алкохолът в кръвта й беше нула и единайсет на сто. Жената си беше пийнала, но малко — допълва тя подробности от аутопсията на Сюзан Плес.
— После какво стана? — пита тя вече Шандон.
— Държахме се за ръце. Сюзан захапваше пръстите ми един по един, беше много възбуждащо. Започнахме да се целуваме.
— Знаете ли колко часът е било по това време?
— Нямах причини да си гледам часовника.
— Носехте ли часовник?
— Да.
— Имате ли го още?
— Не. Заради тях сега живея по-зле. — Изрича думата „тях“ така, сякаш я избълва. Каже ли я, и във въздуха се разлетява слюнка — толкова ги мрази, и изглежда искрен. — Останах без пари. Оставих часовника в една заложна къща.