— Ще те откарам у доктор Зенър. Моля те, Кей.
Някак между другото се учудвам, че знае къде ще ходя. Марино ми е обещал да не разгласява къде ще пренощувам. Джей затваря вратата и ме хваща за ръката — единственото, което ми се върти в ума, е, че не ме е изчакал в болницата, а сега настоява той да ме откара у Ана.
— Разреши ми да ти помогна. Държа на теб — казва ми Джей.
— Снощи май никой не държеше особено на мен — подмятам, понеже се сещам, че когато ме докара от болницата и аз му благодарих, задето е чакал толкова дълго, Джей дори не намекна, че всъщност изобщо не е чакал. — И ти, и всички останали от Международния отряд за бързо реагиране уж ме пазехте, а онзи негодник ми се изтърси на входната врата — продължавам аз. — Голям майтап! Да се вдигнеш чак от Париж, за да оглавиш отряда и да заловиш тоя гаден тип, а той да те направи за пет стотинки. Не ти трябва долнопробен филм: сума ти врели и кипели ченгета с автомати и каква ли не апаратура, а чудовището ми се изтърсва в къщата, без да падне и косъм от главата му.
Очите на Джей шарят по различни части от анатомията ми, сякаш те са междинни спирки, които на всяка цена трябва да посети отново. Стъписана и отвратена съм, че точно сега е седнал да ме оглежда. В Париж ми се струваше, че се влюбвам в него. Сега стоим в спалнята, той проявява неприкрито любопитство към онова, което е под износената бяла престилка, и аз си давам сметка, че изобщо не го обичам.
— Просто си разстроена. Божичко, то оставаше да не си! Тревожа се за теб. Можеш да разчиташ на мен.
Опитва се да ме докосне, аз се дръпвам.
— Били сме заедно един следобед. — И преди съм му го казвала, но сега го мисля най-сериозно. — Няколко часа. Преспахме веднъж, и толкоз, Джей.
— Смяташ го за грешка ли?
В гласа му кънти обида. В очите му проблясва черен гняв.
— Не се опитвай да превръщаш един следобед в цял живот, в нещо важно. Изобщо не е важно. Съжалявам. За бога! — подвиквам, все по-възмутена. — Точно сега не искай нищо от мен. — Дръпвам се и замахвам със здравата ръка. — Какво правиш? Какво, да те вземат мътните?
Джей вдига длан да си предпази главата от ударите, и признава, че е сгрешил. Не съм сигурна, че е искрен.
— И аз не знам какво правя. Държа се като последния глупак, ето какво — казва той. — Не искам нищо. Държа се глупаво заради чувствата си към теб. Не ми се сърди. Моля те! — Поглежда ме вторачено и отваря вратата. — Можеш да разчиташ на мен, Кей. Je t’aime.
Давам си сметка, че Джей умее да се сбогува така, та да ме накара да си мисля, че няма да го видя никога повече. Преизпълва ме атавистична паника, едвам устоявам на изкушението да го повикам да се върне, да му се извиня, да му обещая, че в скоро време ще идем да вечеряме някъде или да пийнем по нещо. Стисвам очи, подпирам се за малко на таблата на леглото и разтърквам слепоочия. Казвам си, че не зная какво правя и е по-добре да не предприемам нищо.
Захапал в крайчеца на устата незапалена цигара, Марино стои в коридора и аз долавям, че от лицето ми се опитва да разбере какво се е случило, докато Джей е бил в спалнята и вратата е била затворена. Плъзвам поглед по безлюдния коридор — хем се надявам Джей да се появи отново, хем ме е страх, че ще вземе да го направи. Марино грабва сака и куфара, ченгетата се умълчават, когато се приближавам. Стараят се да не поглеждат към мен, докато обикалят из хола с колани, натежали от оръжието и апаратурата, които при всяка стъпка потракват и дрънчат. Един от следователите щрака с фотоапарат масичката, светкавицата току облива всичко с бялата си светлина. Друг снима с видеокамера, а един от криминалистите включва алтернативния източник на светлина с име „Лума Лайт“, различаващ пръстови отпечатъци, наркотични вещества и телесни течности, невидими за невъоръжено око. В службата в центъра на града редовно използваме „Лума Лайт“, когато правим оглед на труповете на местопрестъплението или в моргата. При вида на лампата в собствената ми къща ме обзема чувство, което не се поддава на описание.
Покъщнината и стените са оплескани с тъмна прах, с каквато снемат отпечатъци, пъстрият персийски килим е дръпнат и отдолу се вижда старинният френски дъбов паркет. По канапето забелязвам кратерчета там, където са били възглавниците, във въздуха се стеле мазна възкисела миризма, останала от формалина. Зад хола, недалеч от входната врата се пада трапезарията и през арката ме посреща гледката на голям плик от амбалажна хартия, залепен с жълтата лепенка на следователите — върху плика е отбелязана датата, сложени са инициали и пише: „Дрехи, Скарпета“. Вътре са панталоните, пуловерът, чорапите, обувките, сутиенът и бикините, с които бях снощи — дрехи, които ми иззеха в болницата. Върху любимата ми маса от червено дърво са наслагани пликът, други веществени доказателства, електрически фенерчета, сякаш някой е решил да я използва за работен тезгях. Ченгетата са намятали якетата си по облегалките на столовете, навсякъде се виждат отпечатъци от мокри кални обуща. Устата ми е пресъхнала, нозете ми се подкосяват от срам и ярост.