— Прекалено късно за какво? — пита Бъргър.
— Преди някой да я е убил. Реших на всяка цена да се върна по-късно, надвечер, и някак да я убедя да ми отвори, за да поговорим. Сама разбирате, притеснявах се, че тя ще е следващата жертва. Те пипат точно така. Вече го бяха правили и в Париж. Бяха се опитали да убият главния съдебен лекар, също жена. Но тя извади голям късмет.
— Нека, господине, се върнем към случилото се в Ричмънд. Кажете какво стана после. Кога е това, някъде преди обяд в петък, седемнайсети декември, миналия петък, нали? Какво направихте, след като слязохте от таксито? Как прекарахте остатъка от деня?
— Скитах се. Намерих край реката изоставена къща и влязох да се постопля.
— Знаете ли къде се намира тази къща?
— Не мога да ви кажа точно, не е далеч от нейния квартал.
— От квартала на доктор Скарпета ли?
— Да.
— Бихте ли могли, господине, да намерите къщата, къщата, в която сте проникнали с взлом де?
— Ремонтират я. Много голяма е. В момента е необитаема. Знам къде е.
Бъргър казва вече на мен:
— Дали е същата, където според полицията се е укривал през цялото време?
Аз кимам. Знам къщата. Мисля си за горките хора — нейните собственици, и не си представям как ще живеят отново там. Шандон твърди, че се бил укривал в необитаемата къща, докато се мръкнало. Няколко пъти вечерта излизал, но заобикалял бариерата с пазача и минавал покрай реката и железопътната линия отвъд нея. Разправя, че привечер бил почукал на входната врата на къщата ми, но не му бил отговорил никой. На това място прокурорката ме пита през оная вечер кога съм се прибрала. Някъде след осем, отвръщам аз. Обяснявам, че след работа съм се отбила в една железария. Искала съм да разгледам инструментите, защото съм била озадачена от странните рани, които съм видяла по трупа на Даян Брей, и от кървавите следи по матрака, там където убиецът е опирал окървавения инструмент, с който я е удрял. Тъкмо в железарията съм открила секача, купила съм един и съм се прибрала.
На видеозаписа Шандон твърди, че бил разколебан дали изобщо да ме търси. Из квартала непрекъснато кръжали патрулни автомобили, а когато по-късно се приближил до къщата, пред нея били спрели две полицейски коли. Оная вечер пред дома ми наистина имаше полицейски автомобили, понеже се бе задействала алармата, когато Шандон бе отворил с взлом вратата на гаража, та да дойде полиция. Кълне се, разбира се, пред Бъргър, че не е и припарвал до гаража. Те се били опитали да проникнат вътре, нямало кой друг да е. Вече наближавало полунощ. Валял силен сняг. Той се бил спотаил зад дърветата при къщата ми и чакал полицаите да си тръгнат. Това била последната му възможност, трябвало на всяка цена да ме види. Бил убеден, че те се навъртат наоколо и ще ме убият. Затова се приближил до входната ми врата и почукал.
— С какво почукахте? — пита го Бъргър.
— Помня, че имаше чукало. Май с него.
Изпива последните глътки пепси-кола и Марино го пита на видеозаписа дали иска още. Шандон клати глава и се прозява. Разказва копелдакът му с копелдак как е дошъл в моята къща, за да ми пръсне мозъка, и се прозява. Ама че наглост!
— Защо не натиснахте звънеца? — интересува се Бъргър.
Това е важно. Звънецът на входната врата включва охранителните камери. Ако Шандон бе позвънил, щях да го видя върху видеоекрана вътре в къщата.
— И аз не знам — отвръща той. — Видях чукалото и почуках с него.
— Казахте ли нещо?
— В началото — не. После чух как жената пита: „Кой е?“.
— И вие какво отговорихте?
— Представих се. Обясних, че разполагам с информация за трупа, чиято самоличност тя се опитва да установи, и я помолих да поговорим.
— Представихте се по име ли? Като Жан-Батист Шандон?
— Да. Обясних, че съм пристигнал от Париж и съм се опитал да се свържа с нея в службата. — Той се прозява отново. — Случи се най-изумителното — продължава Шандон. — Най-неочаквано вратата се отвори и жената застана пред мен. Покани ме вътре и още щом влязох, затръшна вратата зад гърба ми — направо не можех да повярвам. Внезапно сграбчи чука и се опита да ме удари.
— Внезапно е сграбчила чук ли? Откъде го е взела? Чукът все пак не е паднал от небето.
— Според мен го грабна от масичката точно до входната врата. Не знам. Всичко се разигра светкавично. Опитах се да й се изплъзна. Хукнах към хола, изкрещях й да спре и тогава се случи най-ужасното. Стана много бързо. Помня само, че бях зад канапето, когато към лицето ми политна нещо. Парна ме по очите като течен огън. Никога не съм изпитвал такова, такова… — Шандон отново подсмърча. — Майко мила, каква болка! Крещях и се мъчех да го махна от очите си. Опитвах се да избягам от къщата. Знаех, че тая жена ще ме убие, и най-неочаквано проумях, че е една от тях. От тях. Най-после се бяха докопали до мен. Бях се натикал право в капана им! Още от самото начало са решили тя да вземе трупа на брат ми, понеже е една от тях. Сега ще бъда задържан под стража и те най-после ще получат онова, което искат, най-после, най-после!