Без да продумвам, отвръщам на вторачения й поглед. Устата ми е пресъхнала. Сърцето ми бие като обезумяло.
— Не е честно, нали? — продължава прокурорката рязко, като човек, който умее не по-зле от мен да надзърта в най-потайните кътчета на човека. — Но какво да се прави! Сигурна съм, че стига да усещаха нещо, и на вашите пациенти нямаше да им е приятно да лежат голи върху масата, под ножа ви, да им бъркате по джобовете и отверстията. Освен това бях откровена, когато казах, че не знам много неща за живота ви. Няма да ви е приятно, че разпитвам и любопитствам. Но ще ми съдействате, ако наистина сте такава, каквато ви описват. Имам огромна нужда от вашата помощ, инак разследването отива на кино.
— Защото смятате да прибавите към него и другите му злодеяния, за да засилите въздействието на обвинителния акт — изплювам накрая камъчето.
Бъргър се двоуми. Все така е вперила в мен очи, които за миг грейват, сякаш току-що съм изрекла нещо, преизпълнило я с щастие или с ново уважение. После тези очи отново издигат стената, която ни разделя, и прокурорката отсича:
— Още не знам какво ще правя.
Не й вярвам. Аз съм единствената жива свидетелка. Други няма. И Бъргър не смята да ме щади — ще ме въвлече, ще изложи пред съда всички престъпления на Шандон, прекрасно вместени в тясната витринка на клетницата, убита преди две години в Манхатън. Шандон е умен. Но не е изключено да е направил на видеозаписа грешка, която да му изяде главата. Дал е на Бъргър двете оръжия, с които тя да го разгроми: самоличност и намерения. Аз мога да потвърдя самоличността на Шандон. Знам прекрасно какви са били намеренията му, когато нахълта в къщата ми. Аз съм единственият жив човек в състояние да обори лъжите му.
— И какво излиза, сега разбиваме на пух и прах като със секач достоверността на онова, което казвам.
Съвсем преднамерено пускам тази плоска шега. Бъргър ми замахва точно както Шандон, но по различни причини, разбира се. Тя не иска да ме унищожи. Иска да е сигурна, че няма да ме унищожат други.
— Защо преспахте с Джей Тали? — пак подхваща старата песен.
— Защото той ми беше подръка, дявол го взел — подвиквам аз.
Най-неочаквано Бъргър избухва в смях, неудържим и гърлен, който сякаш я запраща към облегалката на стола.
На мен изобщо не ми е до смешки. За друго не знам, но съм отвратена.
— Такава е баналната истина, госпожо Бъргър — добавям аз.
— Много ви моля, наричайте ме Джейми.
Тя въздиша тежко.
— Невинаги знам отговорите, с които би трябвало да съм наясно. Например какво ме прихвана, та се увлякох по Джей. Но ме е срам. Допреди няколко минути се чувствах гузна, притеснявах се да не съм го обидила, да не съм се възползвала от него. Но поне, дето е думата, не го прелъстих и изоставих.
Бъргър няма отговор на това.
— Не знаех, че е такъв фукльо — продължавам аз, а възмущението ми се възправя пред нас като ярка стена. — Точно като ония пубери, които завчера вечерта зяпаха в универсалния магазин моята племенница — очите им щяха да изтекат. Ходещи хормони. Значи Джей се е похвалил, сигурна съм, че го е разтръбил пред всички, включително пред вас. И нека добавя… — Млъквам. Преглъщам тежко. Яростта е заседнала като буца на гърлото ми. — Нека добавя, че някои подробности не са и никога няма да бъдат ваша работа. Като колега ви моля, госпожо Бъргър, да не си пъхате носа навсякъде.
— Само докато не го правят и някои други.
Пак си поглеждам часовника така, че прокурорката да ме види. Но не мога да си тръгна, първо трябва да й задам най-важния въпрос:
— Вярвате ли, че ме е нападнал?
Тя знае, че този път говоря за Шандон.
— Има ли причина да не вярвам?
— Свидетелските ми показания очевидно превръщат всичко друго, което е казал той, в пълни нелепици, каквито са си — отвръщам аз. — Не са идвали никакви те. Няма никакви те. Този копелдак ми се изтърси, представи се за полицай и ми налетя с чук. Интересно, как ще го обясни. Попитахте ли го защо в къщата ми има два секача? С касовата бележка от железарията ще докажа, че съм купила само един — натъртвам отново аз. — Откъде се е взел вторият?
— Нека ви попитам нещо — казва прокурорката — отново не иска да отговори на въпроса ми. — Възможно ли е само да ви се е сторило, че ви напада? Възможно ли е да сте го видели и да сте се уплашили до смърт? Сигурна ли сте, че е носел секач и е посегнал да ви удари с него?