Отлична работна етика и реализиране на специални проекти.
Добавих още няколко изсмукани от пръстите, високопарни постижения и разпратих автобиографията си на десетина агенции. После се възнаградих със заслужена чаша вино.
Колко вълнуващ живот водех само. Необвързана двайсет и седем годишна в Ню Йорк, сам-самичка в петък вечер по изсулени панталони и тениска. Нямах никакво желание да излизам обаче. Нямах желание да пия шестнайсет доларови мартинита в скъпарски барове, където мъже като Тод прикриваха истинската си същност под новички, лъскави костюми. Затова реших да вляза във фейсбук и да разгледам живота на другите — поне както го представяха в социалните мрежи.
На екрана се появиха обичайните петъчни постове — „happy hour“ усмивчици, снимки на храна и на бебетата, с които все повече и повече от приятелите ми се сдобиваха напоследък. Отпивайки от виното, продължих разсеяно да скролвам надолу… докато не попаднах на нещо, което накара пръста ми да замръзне на място. Тод беше споделил нечия снимка, на която държеше за ръка непозната жена — жена, която страшно приличаше на мен. Можеше да мине за моя сестра. Руса коса, големи сини очи, безупречна кожа, плътни устни и същия онзи влюбен поглед, с който самата аз гледах Тод навремето. Съдейки по облеклото им, предположих, че са се издокарали за сватба. После обаче прочетох надписа отдолу:
Тод Рот и Маделин Елджин обявяват публично годежа си.
Годеж ли?
Преди седемдесет и седем дни — но кой ли изобщо ги броеше — приключи нашият годеж. И той вече е предложил на друга? Мамка му, та това дори не беше жената, с която го хванах да ми изневерява.
Трябваше да е станала някаква грешка. С разтреперана от гняв ръка преместих мишката и отворих профила на Тод. Разбира се, грешка нямаше. Стената му беше обсипана с поздравления, на някои от които дори беше отговорил. Публикувал беше и снимка на сключените им ръце с годежния пръстен. Моя. Шибан. Годежен. Пръстен. Захвърлих го в лицето му, докато все още си закопчаваше ципа, и въпреки това не си е направил труда да купи друг. Съмняваше ме да е сменил и матрака, върху който спахме цели две години. Нищо чудно Маделин вече да е купувач във веригата универсални магазини „Рот“ — вероятно седеше на старото ми бюро и вършеше работата, която напуснах, за да не ми се налага всеки ден да гледам лъжливата физиономия на Тод.
Изпитах… гняв, раздразнение. Почувствах се заменима.
Странно, но изобщо не изревнувах мъжа, когото доскоро си мислех, че обичам. Просто страшно ме заболя от факта, че толкова бързо ме е заменил с друга. Стана ми пределно ясно, че онова помежду ни съвсем не е било специално. След като скъсах с него, той се кълнеше, че ще поправи нещата — каза ми, че аз съм любовта на живота му и ще направи всичко по силите си да ми го докаже. Цветята и подаръците секнаха след две седмици. Обажданията — след три. Сега вече знаех защо — открил е любовта на живота си… отново.
За свое собствено изумление не се разплаках. Просто ми стана мъчно. Много мъчно. Наред с живота, апартамента, работата и достойнството ми Тод ми отне и вярата в любовта.
Облегнах се назад и затворих очи, поемайки няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Реших, че няма да позволя на тази новина да ме срине. В никакъв случай! Не ми оставаше друг избор, освен да взема нещата в свои ръце. Затова направих онова, което би сторило всяко бруклинско момиче на мое място.
Пресуших бутилката вино.
Да. Бях пияна.
Фактът, че бях облечена в разкопчана сватбена рокля с пера и пиех вино направо от бутилката, беше достатъчно показателен. Съвсем не по дамски килнах глава назад и допих последните няколко капки, след което със замах оставих бутилката на масата. Лаптопът ми подскочи и екранът му светна. Щастливата двойка ми се усмихна от там.
— И с теб ще постъпи по същия начин — размахах предупредително пръст. — Знаеш ли защо? Защото кръшкачът си остава кръшкач.
Проклетите пера на роклята отново погъделичкаха крака ми. Всеки път си представях, че ме лази грамадна буболечка. Когато се пресегнах да се почеша, ръката ми закачи нещо и моментално се досетих какво е то. Синята бележка.
Придърпах роклята към себе си и пак прочетох посланието.
На Алисън
Тя каза: „Прости ми, че съм такава мечтателка“, а той я хвана за ръка и отвърна: „Ти ми прости, че не съм бил до теб по-рано, за да мечтаем заедно“. — Дж. Айрън Уърд