— Шарлът, не спираш да ме изумяваш — рече Айрис.
— Да, наистина е изумителна — потвърди с усмивка Рийд.
Очаквах да добави нещо от рода „за откачалка“, но не го стори.
Бях му длъжница. След като разбрах какво е чувството да изпълниш точка от списъка си, още повече се ентусиазирах да му помогна с неговия.
В сряда останах до късно в офиса, за да проуча хоровете в Ню Йорк.
Имах чувството, че съм ударила джакпота, когато се натъкнах на Бруклински евангелистки хор. Незабавно им изпратих имейл със запитване дали си търсят нови членове.
Ръководителят на хора откликна много бързо и ми предостави датите на предстоящите им репетиции.
Разпечатвайки материалите, се чудех как ли ще реагира Рийд. Не беше в офиса си, затова оставих информацията в папка на бюрото му и бележка с надпис:
„Връщам ти услугата“.
На следващата сутрин заварих синя бележка на бюрото си.
Всеки път, щом зърнех синята хартийка, ме полазваха тръпки и си спомнях за романтичното послание, пришито към роклята.
Безкрайно развълнувана, взех бележката и я прочетох.
Скъпа Шарлът,
Знаеш ли защо катериците те обичат толкова много?
Защото си приличате.
Рийд
Поклатих глава и тихичко прошепнах:
— Такива ли любовни обяснения пишеш вече, Истууд? — разсмях се. — Това по-скоро е обяснение в омраза.
Петнайсета глава
Рийд
Нямах намерение да ходя.
Или поне в това се опитвах да убедя себе си. Фактът, че си уредих среща с потенциален продавач в района на Кобъл Хил в Бруклин, нямаше нищо общо с откритата репетиция, която щеше да се проведе същия ден само на дванайсетина пресечки от там.
По стечение на обстоятелствата срещата ми приключи точно в шест и половина и шофирайки нагоре по улица „Смит“, се озовах право пред църквата. Паркирах и последвах стадото хора като безмозъчна овца.
— Добре дошли в евангелисткия хор. — Възрастният мъж на входа ми подаде брошура и ми се усмихна топло. — Талантът е дар от Бога. Щом си тук, значи не си го пропилял. Успех довечера.
Вместо да ме успокоят, милите му думи постигнаха точно обратния ефект. Исках да се обърна и да побягна. Но вече бях стигнал дотук, така че седнах на последния ред и заоглеждах развълнуваните лица в църквата.
— Свободно ли е? — Човекът, който ме поздрави на входа, стоеше на пътеката в края на църковната пейка, където бях се настанил. Озърнах се. Трябва да имаше към трийсет свободни места пред мен.
— Обичам да седя до вратата заради врявата, която вдигат закъснелите — иронично допълни той.
Кимнах и му направих място. Минаваше седем часът. Потокът от хора секна, но прослушванията все още не бяха започнали.
— Нов ли си? Май не съм те виждал досега.
— Отбих се да… — Какво, по дяволите, правя тук? — … погледам.
— Значи не пееш?
— Не. Да. Не. Да. Пеех… някога. Много отдавна.
— Какво те накара да престанеш да ходиш на църква?
Не си спомнях да съм казвал подобно нещо.
— Откъде знаеш, че не посещавам друга църква?
Непознатият се усмихна.
— Коя по-точно?
Не можах да сдържа смеха си.
— Никоя.
— Завърналите се след дълго отсъствие обикновено сядат на задните редици.
Кимнах.
— По-лесно е да избягаш.
— Колко време мина?
— Откакто за последно съм пял ли?
— Не. Откакто не си идвал в Божия дом.
Добре знаех отговора на този въпрос. С Алисън отидохме на литургията преди срещата си със свещеника. До сватбата ни оставаха две седмици и се отбихме да уточним песните и речите за церемонията. По ирония на съдбата същата вечер тя преживя душевния си катарзис.
— Мина известно време.
— Аз съм Терънс — рече мъжът и ми подаде ръка. — Радвам се, че си размислил.
— Рийд. — Стиснах ръката му. — И не съм сигурен дали съм размислил.
— Важна е първата крачка. Ще се пробваш ли на прослушването?
— Не съм решил. Може би тази вечер само ще погледам. Има второ прослушване следващата седмица, нали?
— Да.
Вратите на църквата се отвориха и влезе човек от поддръжката. Щом забеляза Терънс, каза:
— Котелът в мазето се е развалил. Ще ми е нужна помощ да преместя шкафовете, които госпожица Маргарет ни накара да натикаме там.
Терънс кимна и се обърна към мен.
— Работата на доброволеца никога не свършва. — Изправи се и ме потупа по рамото. — Надявам се да откриеш онова, което търсиш.