Посегнах да разтрия гърдите си, но болката беше дълбоко вътре. Погледнах Шарлът с крайчеца на окото си.
— Откъде знаеш толкова много за болестта му?
Тя вдигна рамене.
— Говорим си.
— Та ти си във фирмата от три-четири седмици.
— Е и? Предостатъчно време да се сприятеля с хората. Сещаш ли се за симпатичната снимка на бюрото й, на която той е в бойскаутска униформа?
Престорих се, че знам за какво говори.
— Да?
— Ами, изкоментирах колко е сладък, а тя се разплака и ми разказа цялата история. След това няколко пъти обядвахме заедно. — Кратка пауза. — А сега аз съм тази, която й навлече неприятности.
— Нямаш вина, Шарлът. Дороти сама си е навлякла тези неприятности. Разбирам, че й съчувстваш и ти е съвестно, но си постъпила правилно.
Шарлът помълча за миг, отново взряна в прозореца. Толкова силно съпреживяваше емоциите на останалите, което беше достойно за уважение, но за бизнеса понякога това беше вредно. Макар че, когато става дума за болно от рак дете, правилата не важат. Цялата ситуация беше ужасна.
— Какво ще се случи с Дороти? — попита тя.
— Ти как би постъпила на мое място?
Шарлът обмисли внимателно отговора си.
— Не бих я уволнила. Наистина се нуждае от тази работа. Не оправдавам постъпката й, но и напълно я разбирам. Една-единствена грешка не е в състояние да заличи огромния й принос към фирмата. Дороти просто се е опитвала да помогне на дъщеря си и на внука си.
Кимнах. Дълго време никой от нас не продума.
— Много ми хареса френският превод, между другото — наруши мълчанието Шарлът. — Така и не ти благодарих. Слава Богу, че има Гугъл транслейт, защото в противен случай като нищо щях да си купя бабешки кюлоти за предстоящото, несъществуващо пътешествие до Париж.
— Виждам, че си прегледала работата ми. — Разсмях се аз. — И, de rien. Пак заповядай.
— А защо урокът по френски приключва до срещата с непознат?
Опитвайки да заобиколя въпроса, попитах:
— Какво имаш предвид?
— Преводът ти спира точно там, на предпоследната точка от плана ми. Французите нямат ли израз за „среща с непознат“?
Мамка му. Ами сега?
Спрях да превеждам, защото мисълта, че ще излизаш със случаен мъж, ме прави агресивен.
— Вече не е ми беше забавно и престанах. — Стиснах челюсти. — А ти защо ще ходиш на такава среща? В днешно време има толкова начини да се запознаеш с нови хора. Странно ми е, че някой като теб е прибягнал до това.
— Ъм… какво трябва да значи „някой като теб“?
Естествено, че иска да й го кажа дума по дума.
— На една… привлекателна и общителна жена не й е необходимо да ходи по срещи с непознати. Твърде опасно е особено в този град. Проучи добре човека, с когото ще излизаш.
— Ти така ли правиш? Както проучи и мен преди огледа на апартамента в Милениум?
— Не, защото никога не бих отишъл на подобна среща.
— Между другото — продължи тя. — Така и не те попитах. След като си знаел за лъжите в заявлението ми, защо се съгласи да ми покажеш апартамента?
— Исках да ти натрия носа за това, че си ми загубила времето.
— Значи си изкарваш яда, като унижаваш хората?
— Ако са си го заслужили.
Погледът й сякаш ме изгаряше. Внезапно усетих как вратовръзката сякаш ме задушава. Пресегнах се и поразхлабих възела.
— Какво? — озъбих се.
— Излизал ли си с някого след Алисън?
Супер. В колата бях като в капан и трудно щях да се измъкна от въпроса й. Нямах никакво желание да обсъждам личния си живот с Шарлът.
— Не е твоя работа.
В интерес на истината, имах няколко романтични рандевута, но нищо сериозно.
— Е, тогава си задръж съветите. — Тя изпусна дълга въздишка. — Освен това, „срещата на сляпо“ е кодово название.
— Кодово название на какво?
— Не исках останалите да разберат, че имам среща с Макс. И преди да си казал нещо… вече проверих и знам, че във фирмата няма политика против излизането с колеги.
Какво?
Във вените ми нахлу адреналин. Набих спирачките насред манхатънския трафик и едва не пометох няколко пешеходци.
— Какво? — избухнах, макар да я бях чул съвсем ясно.
Зад нас ехтяха гневни клаксони, но не им обърнах внимание.
— Утре вечер имам среща с Макс — повтори Шарлът. — И не е лошо да потеглиш, преди отново да са ти огънали бронята.