На лицето й се изписа виновна физиономия.
— Как разбра? Макс ли ти каза?
— Значи и той е замесен? Чудесно.
— Не… аз го помолих да… ъм… — запелтечи тя.
Извадих телефона от джоба си, отворих публикацията й в Инстаграм и обърнах дисплея към нея.
— Сам се досетих. „Среща на сляпо в девет“. А и Макс никога не би си замълчал за подобно нещо.
— Просто не исках да пропускаш прослушването. Това е всичко.
Думите й бяха пропити с разкаяние. Намерението ми не беше да я натъжавам, а да изкарам наяве лъжата й. Но, боже мой, изражението й ме караше да забравя за всичко и… да я целуна.
Исках да я целуна, да вкуся устните й. Знаех обаче, че ако на този свят има устни, до които не бива да припарвам, то това са устните на Шарлът Дарлинг. Тя беше повече от красиво лице и секси тяло. Тя искаше да проникне в душата ми, а това никога нямаше да се случи.
Вместо да си тръгна, изцяло се потопих в момента. Внушителният изглед зад Шарлът бледнееше пред тежкото повдигане и спускане на гърдите й, капчиците пот по челото й, реакцията, която събуждах у нея.
Деляха ни сантиметри и уханието й изпълваше гърдите ми.
Умълчахме се — цяла вечност.
— Какво ми причиняваш? — едва промълвих.
— Ти какво ми причиняваш? — прошепна тя.
За секунда сведох поглед и точно тогава забелязах розовата чантичка на „Виктория Сикрет“ до бюрото й.
— Какво е това? — попитах с дрезгав глас.
— Айрис ме накара да си взема почивка, за да избистря мислите си. Днес беше последният ден от разпродажбата, затова отидох на покупки.
— Защо си имала нужда да избистряш мислите си?
— Защото ти бях бясна.
Колко секси беше само, когато стисне ядосано зъби. Зачудих се на какво ли още са способни тези зъби.
Мамка му. Престани.
Неусетно направих още крачка напред.
— Покажи ми какво си си купила през работно време.
Шарлът преглътна, сетне се наведе и извади съдържанието на торбичката, отлепяйки стикера от хартията. Отново застана пред мен и ми показа разноцветните дантелени бикини.
Черни прашки с мъничка копринена роза привлякоха погледа ми.
Прокарах пръсти по тях, представяйки си черното върху кадифената кожа на Шарлът. Представих си и колко перфектно ще паснат в извивките на задника й. Впих пръсти в прашките така, както жадувах да ги впия в тялото й.
Шарлът сякаш бе изпаднала в транс.
Знаех, че съм прекалил. Бях й шеф, а току-що я накарах да ми покаже бельото си. Ако погледнеше надолу, щеше да види и издутината на панталона ми.
В главата ми се обади предупредителен глас. Омитай се!
Избрах да го послушам.
— Лека нощ.
Подадох й бикините и изхвърчах от офиса.
В асансьора сериозно се замислих дали да не се нафиркам до козирката в някой бар, въпреки че напоследък почти не пиех.
Вместо това, пообиколих с колата и незнайно как се озовах на Бруклинския мост.
Половината прослушвания вече бяха минали. Седнах на последния ред, както направих и предишния път. Често идвах по работа в тази част на Бруклин, така че познавах добре района. Бях тийнейджър, когато преместиха църквата в тази сграда — бившия театър „Метрополитън“. Сигурно съм бил тринайсет-четиринайсетгодишен, когато започна ремонтът. Един ден с Айрис минавахме оттук с колата и тя отби, за да ми разкаже историята на сградата. Тук е била първата й среща с дядо ми. Звучеше адски впечатлена, че я е завел в театър с триста и шейсет места — най-големият в страната по онова време. Споменът ме накара да се усмихна.
Вдигайки поглед, веднага разбрах защо е била толкова впечатлена. Ръчно изрисувани картини красяха тавана, а високо над оркестъра се извисяваше мецанин. Отдавна не бях отделял дори секунда да се полюбувам на архитектурата и великолепието на сградата. Вниманието ми обаче бързо беше приковано към сцената. Запя жена с невероятно мощен глас. Леле. По нищо не отстъпваше на Арета Франклин. Как изобщо ми е хрумнало, че имам шанс? И все пак останах, решен поне да погледам шоуто.
През една от почивките тъкмо преглеждах имейлите в телефона си, когато чух познат глас.
— Ще са ти необходими.
Терънс — доброволецът, с когото се запознах миналия път. Подаде ми някакви документи.
— Какво е това?
— Заявление до църковното настоятелство. — Посочи с брадичка пейката, на която седях. — Мръдни се. Тук съм цял ден и старите ми кокали имат нужда от почивка.
Направих му място, но протегнах ръка да му върна документите.
— Благодаря ти, но не възнамерявам да се присъединявам към църквата.