Жената изкачи оставащите метри и сграбчи ръкохватките на върха с един последен, мощен стон. Сетне се пресегна и удари камбанката. Момчетата взеха да ръкопляскат и да подсвиркват. Най-високият от групичката каза:
— Еха. Мисля да я поканя на среща. Бас държа, че звучи също толкова добре в кревата.
Макар самият аз да не бях света вода ненапита, коментарът му истински ме вбеси.
Точно тогава катерачката нададе силен вик и размаха победоносно ръце, все едно е изкачила връх Еверест. Този глас.
О, не.
Проклятие.
Не може да е…
Жената отново изкряска.
Бих разпознал този крясък навсякъде.
Не можех да повярвам на очите си.
— Шарлът?
Гласът ми изкънтя в залата.
Тя тъкмо се спускаше надолу по стената. Спря за миг да си поеме дъх, обърна се към мен и полетя към земята.
— Ох… ох!
Мамка му!
Втурнах се натам и коленичих до нея.
— Добре ли си?
Погледна ме с премрежени очи.
Боже, колко е красива! Дори когато не е на себе си.
— Какво… какво правиш тук?
— Можеш ли да си движиш крака?
— Май си ударих само глезена. Но всичко ме боли.
Наобиколиха ни двама-трима служители.
— Нужна ли ти е помощ?
Шарлът вдигна ръка.
— Не, нищо ми няма.
— Сигурна ли си, че не искаш да извикаме линейка? — попита един от тях.
— Да — отвърна тя и пак насочи поглед към мен. — Не ми отговори. Какво търсиш тук?
— Толкова ли е важно? Айрис ми поръча да свърша нещо.
— Странно. Споменах й, че ще идвам тук. Защо просто не помоли мен?
Имам разни подозрения.
Опита да размърда глезена си, но подскочи от болка.
— Ох.
— Трябва да те види лекар. Ще те откарам в болницата. Можеш ли да се изправиш?
Изпусна въздишка и отвърна:
— Нека проверим.
Подадох й ръка да стане.
Лицето й се изкриви в болезнена гримаса веднага щом стъпи на крака си.
— Това не е добре.
Накарах я да ме изчака на входа и отидох да докарам колата.
Докато й помагах да се качи, рекох:
— Изненадан съм, че се разконцентрира толкова лесно. Наблюдавах те известно време, преди да осъзная, че си ти. Безпогрешно пазеше равновесие.
— Е, ако знаех, че ме гледаш, със сигурност щях да се разконцентрирам. Освен това изгубих равновесие, защото гласът ти ме стресна. Не очаквах да си тук.
Заобиколих откъм шофьорската седалка и казах:
— Съветвам те другия път да не обличаш толкова предизвикателни дрешки. Цяла агитка зяпачи се любуваше на розовото ти клинче.
— Ти един от тях ли беше?
Шарлът повдигна вежди, премести седалката си назад и вирна крак на таблото.
И още как…
Не възнамерявах да я удостоявам с отговор.
— Ще приема мълчанието ти за „да“, Истууд — продължи през смях тя.
— Аз съм ти шеф, Шарлът. Ако си призная за подобни помисли, ще ме обвиниш в сексуален тормоз.
— Никога не бих ти го причинила. Никога.
Вярвах й. Шарлът не се опитваше да ме изиграе.
Нито пък беше от хората, които се възползват от всеки шанс, за да пробият. Колкото и да се мъчех, не можех да й намеря кусур.
Беше същинско предизвикателство да гледам пътя, когато Шарлът е в колата.
— Скално катерене, а? Колко оригинално. Само не ми казвай, че е съвпадение.
— Ти ми даде идеята. Не го крия. Помислих, че ако ти харесва, трябва да си струва, тъй като няма много неща, които да ти доставят удоволствие. Не съм забелязала да говориш с такъв ентусиазъм за нещо друго.
Разсмях се.
— Как стигна до това заключение?
— Работиш до късно всеки ден. Едва ли ти остава време за развлечения.
— Откъде знаеш какво правя вечер?
— Ами, запозната съм с по-голямата част от графика ти. Организираш огледи и през уикендите.
— Не си въобразявай, че знаеш всичко за мен, Дарлинг.
— Дарлинг с голямо „Д“, като фамилното ми име, нали? Няма нищо, харесвам големите.
Правилно ли я чух?
Не се и съмнявам, че ги харесваш Шарлът. В някой друг живот с удоволствие бих ти дал един…
Двайсет и първа глава
Шарлът
Рийд ме закара в спешното отделение на Нюйоркската презвитерианска болница. Беше излязъл да се обади по телефона, когато ортопедът влезе в стаята.