— Моята версия на паста „Путанеска“. Надявам се да обичаш люто.
— И още как.
Той отново ме удостои с усмивка. Изглежда, лека-полека се отпускаше.
— Трябва по-често да се контузвам — намигнах му аз.
— Чувствам се отговорен за случката, така че бях длъжен да ти се реванширам — отвърна Рийд, сядайки на стола срещу мен.
— Просто се паникьосах, като чух гласа ти. Сама съм си виновна.
— Явно и двамата си предизвикваме доста странни реакции, нали?
— Да, но изобщо не възразявам… Харесват ми даже обясненията в омраза, които оставяш на бюрото ми. Доставя ми удоволствие да се заяждам с теб.
Рийд престана да дъвче за момент. Думите ми сякаш го засегнаха. Изкашля се и каза:
— Ще ти донеса салфетка.
— Няма нужда.
— Струва ми се, че нещо ти се върти в главата, Шарлът.
За кой ли път Рийд прочете мислите ми.
Глождеше ме един въпрос. Естествено, не ми влизаше в работата, но това не ми попречи да го задам.
— Защо Алисън ти се обади за медения месец, който дори не се е състоял?
Вилицата на Рийд изтрака върху чинията.
— Всичко е платено, но комплексът отказва да ни върне парите. Съгласни са само да ни дадат ваучер за почивка в някой от другите им хотели. Алисън настоява аз да го използвам.
— Защото тя е отменила ваканцията и се чувства виновна?
— Да. Ваучерът бил валиден още три месеца. Не ме е грижа, а и нямам време. Казах й да постъпи с него, както сметне за добре.
— Използвай го, Рийд. Все ще намериш време.
— Не бих го използвал, даже и да имах време — отвърна рязко той.
Честно казано, на негово място бих реагирала по същия начин. Имайки предвид колко силни чувства е изпитвал навремето към Алисън, беше напълно логично да не желае да отиде сам на проваления им меден месец. Изведнъж съжалих, че съм си отворила голямата уста.
— Прав си. Не исках да си пъхам носа, където не ми е работа.
Той повдигна вежда.
— Нима?
— Не съвсем — признах си с усмивка. — Така и не разбрах какво се е случило помежду ви, понеже отказваш да споделиш с мен, но по мое скромно мнение Алисън е направила огромна грешка.
— Напротив, по-скоро се отърва.
Рийд внезапно се изправи и отнесе празната ми чиния в кухнята.
Това пък какво беше?
Когато след няколко минути се върна във всекидневната, погледа разсеяно през прозореца, сетне вниманието му привлече една от снимките ми в рамка.
Взех патериците си и закуцуках към него.
— Това родителите ти ли са? — попита той, без да се обръща.
— Какво ти подсказа? Катраненочерните им коси ли? — пошегувах се. — Да, те са. Франк и Нанси Дарлинг. Най-добрите родители на света.
— Изглеждат ми… добри хора, но да, очевидно не си приличате. — Следващите му думи ме изненадаха. — Забелязах, че онзи ден добави нещо интересно в списъка си.
— Надничаш в чуждите списъци, а?
— Всичко на сървъра ми е мое, Дарлинг — с голямо „Д“.
— Да, добавих нещо, което все отлагам.
— Искаш да откриеш корените си.
Тази точка в списъка ми беше различна от останалите. Напоследък да разбера коя съм, се беше превърнало в моя идея фикс. Бях загубила частица от себе си през времето, прекарано с Тод — опитвах да се пригодя към кариерата, начина му на живот и хобитата му, докато загърбвах нещата, които ме правят щастлива.
— Някой ден. Сложих го в списъка, въпреки че не е нещо, което мога да отметна за един ден.
— Е, аз го намирам за смело. Които и да са те… биха се гордели с теб.
— Благодаря ти. Мислех си, че ме имаш за откачалка.
— Ти си откачалка… но притежаваш и хубави качества.
— Мерси.
За миг и двамата се умълчахме.
— Какво знаеш за деня, в който са те открили? — попита Рийд.
— Напиши в Гугъл „Църква „Сейнт Андрю“, бебе, Покипси“. Ще се появят цял куп стари новинарски репортажи. Било е голяма сензация тогава. До ден днешен обаче никой не знае кой ме е оставил там.
— Наистина интригуващо.
— Щом казваш.
Рийд изглежда усети, че наистина не ми се говори за това, и побърза да смени темата. Навярно беше единственото нещо, което с неохота обсъждах. Дълбоко в себе си не можех да се примиря с факта, че съм била изоставена. По-лесно беше да го отрека, отколкото съзнателно да се изправя срещу този проблем.
— А къде правиш скулптурите си?
Грабнах патериците и кимнах с глава да ме последва.
— Ела. Ще ти покажа.
— Не бива да ходиш толкова — нахока ме Рийд.
— Не се притеснявай.
Въведох го в стаята, която някога служеше за спалня. Рийд остана като гръмнат.