Бях застлала пода с чаршаф, в средата на който се мъдреше грънчарско колело. Леглото ми, обсипано с всевъзможни боклуци, се намираше плътно до стената. По рафтовете на стената бях подредила произведенията си.
— Къде спиш?
— Диванът във всекидневната се разтяга. Превърнах спалнята в работно ателие. Един ден ще имам отделна стая за грънчарство, но засега нямам друг избор.
Той пообиколи, оглеждайки внимателно творенията ми.
— Всичко това е твое дело, нали?
— Ъхъ.
— Не спомена ли веднъж, че си завършила колеж по изкуство?
— Изкарах само една година в колежа по дизайн в Роуд Айлънд.
— Защо се отказа?
— Осъзнах, че изкуство не се прави насила. Предпочитам да сложа глината на колелото и да видя какво ще се получи. Обикновена купа неочаквано се превръща във ваза и обратното. Никога не знам какъв ще е крайният резултат.
— Онази ваза, която счупи заради мен, беше от сполучливите ти, нали?
— За жалост, да.
— Винаги така става. — Рийд отново се усмихна. Усмивката му беше истинска благодат. Тя ме караше да потъна в блаженството на тези редки мигове. — Имаш ли си любима творба?
— Няма да повярваш коя е тя. — Бавно се придвижих до ъгъла и взех малка глинена купа. — Ето тази. На пръв поглед не е нищо особено, но ако я разгледаш отблизо и я опознаеш, ще видиш, че е перфектно балансирана. Малка, пъстра, без да е кичозна. Истинско изящество.
— Да — съгласи се той и се взря дълбоко в очите ми. Температурата в стаята сякаш се покачи. — Наистина нямах представа, че си толкова талантлива. Впечатляваща е.
— Не може да бъде, успях да впечатля Рийд Истууд.
— Не е лесна задача.
— Определено.
Обичайните остри черти на Рийд омекнаха до неузнаваемост. Очите му непрестанно търсеха моите и помежду ни като че ли преминаваше електричество. Имах чувството, че всеки момент ще ме целуне. Може би защото жадувах устните му.
Усетих топлия му дъх върху кожата си, когато каза:
— По-добре седни, за да си почине кракът ти.
Двайсет и втора глава
Рийд
Не бях на себе си — вероятно странична реакция от вълшебния прашец, с който ме бе поръсила Шарлът.
През последните няколко дни всяка сутрин я карах до офиса. Никак не ми беше неприятно, тъкмо обратното. С нетърпение очаквах да се потопя в уханието й. Да чуя смеха й и да угодя на желанието й да вземе кафето си от едно място, а специалната си кифличка от друго.
Чувствах се така от нощта на малкия й инцидент. По-късно в апартамента тя за пръв път разкри душата си пред мен и видях уязвимостта в очите й. А произведенията на изкуството в спалнята буквално ме изумиха.
Когато се прибрах вкъщи същата вечер, не можех да престана да мисля за нея и написах в търсачката „Църква „Сейнт Андрю“, бебе, Покипси“.
Ако имаше нещо по-очарователно от сегашната Шарлът, то това беше червенобузестата й версия от преди двайсет и седем години. Възможно е да съм разпечатил снимката и да съм си я запазил — тайна, която ще отнеса със себе си в гроба.
Историята бе точно такава, каквато я описа тя — тотална мистерия. Бебето е намерено в кошче пред църквата. Непознатата позвънила на звънеца и побягнала, оставяйки малката Шарлът в ръцете на църквата, която я поверява на държавата, а оттам попада и при осиновителите си.
Може би заради хубостта на малкото момиченце новината се задържала на първа страница в продължение на шест месеца, проследявайки съдбата на Шарлът чак до осиновяването й.
Докато седях в офиса си и размишлявах по темата, тя премина по коридора с няколко пакета в ръце. Направи ми впечатление, че вече не накуцва.
Хм.
Зачудих се дали пак не си играе игрички с мен.
Реших да й изпратя съобщение.
Рийд: Съдейки по танцовата стъпка, с която преди малко мина покрай офиса ми, глезенът ти май е оздравял. Предполагам, утре няма да е необходимо да те карам.
Шарлът: Ха-ха! Не трябваше ли да си на обяд в Ъпър Уест Сайд?
Рийд: Остана за друг път.
Шарлът: Ами, да, много по-добре съм. Толкова си разговорлив сутрин и ми беше приятна компанията ти, но имаш право. Вече мога да се оправям сама. Възстанових се много по-бързо, отколкото очаквах.
Рийд: Възстановяването ти е същинско чудо. Както и да е, радвам се, че си по-добре. Сигурно няма да те затрудни да вземеш ризите ми от химическото чистене на Юниън Стрийт.
Макар подобни задачи да влизаха в длъжностната характеристика на Шарлът, напоследък рядко я карахме да ги върши. Навърташе се предимно в офиса и асистираше при огледите на имоти. Постепенно се превръщаше в наистина ценен кадър. Химическото чистене беше просто шега.