Намерих линк към имотите и написах името на онзи, който жената спомена по телефона: Милениум Тауър. И ето че апартаментът наистина се продаваше. Срещу скромната сума от дванайсет милиона можех да притежавам апартамент на Кълъмбъс Авеню със спираща дъха гледка към Сентръл Парк. Нека ви напиша чек.
Полюбувах се с отворена уста на видеото и двайсетината снимки, сетне цъкнах бутона за запазване на час за оглед. Появи се заявление с надпис: С оглед поверителността и безопасността на нашите продавачи, бъдещите купувачи трябва да попълнят заявление, преди да разгледат имотите. Ще се свържем само с купувачите, отговарящи на строгите ни изисквания.
Едва не прихнах да се смея. Страшни изисквания, няма що. Не бях сигурна дали имам достатъчно пари да се кача на влака, за да се добера до това тузарско място, камо ли пък да го купя. Бог знае какво съм написала, че да ме одобрят.
Затворих сайта и тъкмо се канех да изгася лаптопа, когато ми хрумна да хвърля още един поглед на господин Романтичен във фейсбук.
Божичко, самото съвършенство.
Ами ако…
Не бива.
Нищо добро не е излязло от идеи на пияна глава.
Не е редно.
Но…
Това лице…
И тази бележка.
Толкова романтична. Толкова красива.
А и… кога иначе щях да видя отблизо апартамент за дванайсет милиона долара?
Наистина не бива.
Само че… през последните две години играех само по правилата. И докъде ме доведе това?
Дотук. Доведе ме точно дотук — безработна и с махмурлук, съвсем сама в долнопробния си апартамент.
Може би беше време да наруша правилата. Взех телефона си и посегнах с пръст към зелената слушалка.
Майната му.
Щеше да бъде моята малка тайна. Можеше пък да се окаже забавно — да се издокарам като богаташка и същевременно да задоволя любопитството си относно мистериозния мъж. Какво имах да губя?
И все пак, знаеш какво казват за любопитството…
Избрах последното пропуснато повикване и натиснах зелената слушалка.
— Здравейте, обажда се Шарлът Дарлинг. Искам да потвърдя уговорката с Рийд Истууд…
Трета глава
Шарлът
— Можете да разгледате наоколо или да останете във фоайето — както предпочитате. Господин Истууд след малко приключва с клиентите и идва при вас.
Очевидно един човек не беше достатъчен за представянето на луксозен апартамент. Докато Рийд Истууд развеждаше евентуалните купувачи, хостесата ме посрещна и ми връчи лъскава брошура с информация за имота.
— Благодаря — отвърнах.
Постоях във фоайето, стиснала здраво яркозеленото си портмоне на Кейт Спейд, което забърсах на разпродажба в „Ти Джей Макс“, и обзета от натрапчивото усещане, че допускам голяма грешка.
Наложи се да си напомня защо съм тук. Какво имах да губя? Абсолютно нищо. Животът ми и без това нямаше как да се обърка повече, така че можех да си позволя това своеволие. Просто изпитвах непреодолимата нужда да разбера защо са се разделили пътищата на Рийд и Алисън.
Трийсет минути по-късно продължавах да чакам.
Чувах приглушен говор от съседното помещение, но никой не излизаше.
Точно тогава по мраморния под отекнаха нечии стъпки.
Сърцето ми заби по-бързо, ала се оказа фалшива тревога — хостесата придружаваше заможна на вид двойка до изхода. Нито следа от Рийд Истууд.
Жената носеше в ръцете си малко бяло кученце. Спря за миг, усмихна ми се, сетне тримата изчезнаха зад вратите на асансьора.
Къде е той?
Настана пълна тишина. За момент се запитах дали съвсем не ме е забравил. Имаше ли заден изход? Макар че вероятно трябваше да си остана във фоайето, реших да се поразходя и се натъкнах на внушителна библиотека.
Стените бяха облицовани с тъмно масивно дърво. Полици с книги се издигаха чак до тавана. Подът беше застлан с персийски килим, който, без съмнение, струваше повече, отколкото изкарвам на година.
Мирисът на стари книги беше опияняващ. Присламчих се до един от рафтовете и взех първата, върху която се спря погледът ми — „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен. Заглавието на книгата ми беше познато от училище, но нямах ни най-малка представа за какво се разказва в нея.