— Чувствам се ужасно. Вместо да се катериш, си принуден да слушаш лекции за начинаещи.
Организаторите бяха донесли сандвичи за всички и двамата с Рийд се настанихме да обядваме на голям плосък камък надалеч от групата.
— Не се тревожи. И без това отдавна не съм се катерил. В този спорт опреснителният урок е винаги добре дошъл.
Разопаковах сандвича си с шунка и кашкавал. Рийд си беше избрал с пуешко, който също изглеждаше доста апетитно.
— Обичаш ли шунка? Искаш ли да си ги разделим?
— Разбира се.
Отхапах си огромен залък.
— Боже мой. На мен ли така ми се струва, или това е най-вкусният сандвич на земята?
— Когато се катеря в залата, мога да не ям с часове — отвърна с усмивка той. — От катеренето на открито се огладнява. Сигурно е заради чистия въздух и тръпката от катеренето по истинска скала.
Имаше право. Макар на сутрешната тренировка да изкачих едва няколко метра, адреналинът вече препускаше във вените ми.
— От кога не си се катерил?
— От близо две години.
— Какво те накара да спреш?
Изражението на Рийд рязко се промени.
— Беше му дошло времето — рече.
Понеже днес нямаше къде да ми избяга, продължих:
— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?
Той натика огромно парче сандвич в устата си. Тактика за печелене на време. Не свалях очи от него, за да не реши, че съм се отказала. А и ми харесваше да гледам как адамовата ябълка подскача в гърлото му, докато преглъща.
— През изминалата година в живота ми настъпиха много промени. Катеренето просто остана на заден план.
— Заради Алисън ли?
— Не само, но да.
— Какви са другите причини?
— Шарлът… — предупредително подхвана Рийд.
— Мислех си, че сме приятели. Приятелите си говорят. Споделят.
— Мъжете и жените не си споделят подобни тайни, освен ако не са двойка.
Изпънах гръб.
— Представи си тогава, че съм мъж.
Погледът на Рийд се спря върху деколтето ми.
— Трудна работа.
Изпуснах шумна въздишка.
— Знаеш ли какво става, когато хората споделят един с друг?
Рийд не отговори, затова прибягнах към нагледна демонстрация. Събрах шепи, сякаш държа топка.
— Така изглежда някой, който не допуска никого до себе си. По този начин обаче не може да се отърси от миналото си. — Отворих длани и ги обърнах нагоре. — Ето каква е разликата… понякога се налага да пуснеш вътре някого, когото не си очаквал, но и… получаваш шанса да се освободиш от вредните хора в живота си.
Рийд ме изгледа продължително, сетне рязко се изправи.
— Мисля да се поразходя малко. Ще се върна за следобедния урок в един.
Рийд се появи, когато всички вече се бяхме събрали за следващия урок. Очевидно такъв беше замисълът. Не можех да го обсипвам с въпроси пред останалите. Е, можех… но той, явно, се съмняваше, че ще го направя.
Инструкторът започна да ни изнася лекция за предстоящото катерене, а Рийд застана плътно зад мен. Кожата ми настръхна, ала не от студ. Този мъж ми въздействаше както никой друг. Нещо ми подсказваше, че и аз провокирам реакция в тялото му. Разликата помежду ни беше, че аз не се съпротивлявах на чувствата си.
Усещайки топлия му дъх върху врата си, осъзнах колко грешно съм постъпвала досега. Може би разговорите съвсем не бяха правилният път към Рийд. Дори диамантът имаше уязвима точка, където скъпоценният камък можеше да се разцепи и отвори. Слабото място на Рийд беше не общуването, а физическото му влечение към мен. Нямах против да работя с ограничените ресурси, с които разполагам.
Направих крачка назад, опирайки задника си в него, и невинно прошепнах:
— Извинявай за одеве.
Рийд се прокашля и отвърна:
— Няма нищо.
Останах на мястото си. Рийд също не отстъпи назад. Имах усещането, че новата ми стратегия вече дава резултати.
— Божичко! Успях!
Изправих се на върха на скалата и заподскачах нагоре-надолу.
Рийд се усмихна широко.
— Добре се справи.
Височината беше най-много десет метра, но имах чувството, че съм изкачила планина. Вдигнах ръце във въздуха и извиках:
— Аз съм гекон!
Рийд се разсмя.
— Какво?
— Гекон. — Изплезих няколко пъти език. — Гущерчето от рекламите на застрахователна компания „Гейко“. Те се катерят по скалите, нали?