Затворих очи и се унесох в сладък сън.
Едва ли някога щях да изпитам по-голямо блаженство.
Двайсет и пета глава
Шарлът
Примигвайки, отворих очи и се озърнах към другата част от леглото. Не си спомнях кога си е тръгнал Рийд. Мъгляво си спомнях снощната вечер.
Когато погледнах часовника, направо се втрещих. Нима бях проспала половината ден? Какво, по дяволите? Защо Рийд не се е обадил да ме събуди?
Сънувала ли бях, или снощи го чух да ми се извинява на ушенце? Целунахме ли се наистина? Кое е сън, кое — реалност?
Главата ми щеше да се пръсне. Телефонът ми иззвъня и на екрана се изписа непознат номер.
— Ало?
— Здрасти, Шарлът. Джон е.
Джон беше инструкторът, който ме покани на среща вчера.
— Откъде имаш номера ми?
— От регистрацията ти при нас.
— А! Мога ли да помогна с нещо?
— Току-що откараха приятеля ти Рийд в болница. Не е сериозно пострадал.
Пулсът ми се ускори.
— Какво?
Тогава си спомних за ранното катерене.
— Краката му поддадоха и падна. Фирмена политика е в такива случаи да откарваме клиентите в болница.
— Но му няма нищо, така ли?
— Да. Не е губил съзнание… само леко накуцва.
— В коя болница е?
— „Нютън Мемориал“.
— Ще ме закараш ли?
Той се поколеба за миг.
— Ъм… да. Разбира се.
Джон ме откара до болницата, но настоях да не ни чака. Двамата с Рийд щяхме да си извикаме такси, когато го освободят.
След дълго лутане из коридорите най-сетне забелязах Рийд да разговаря с някакъв доктор в една от стаите за прегледи. Подвоумих се дали да вляза, но в крайна сметка реших да почакам пред вратата. Чувах всяка дума.
— Работата е там, че… напоследък се чувствам страхотно. Нямаше да тръгна да се катеря, ако смятах, че мускулните спазми ще се завърнат.
— Значи вече имате симптоми…
— Да, но бързо отшумяват. Болестта ми е в ранен стадий.
— Множествената склероза е коварна. Истината е, че месеци наред може да нямате никакви симптоми, но неочаквано да се завърнат. Имате ли някакви други оплаквания?
— Само лек световъртеж.
— Сам ли дойдохте в Адирондакс?
— Не, с приятелка съм. Не знае, че съм в болницата, нито пък за множествената ми склероза.
Множествена склероза?
Рийд… има множествена склероза?
Рийд има множествена склероза.
Какво?
Зави ми се свят. Имах чувството, че се задушавам и побягнах с бясна скорост към асансьорите.
Когато излязох навън, коленичих с глава между краката в тревата пред болницата.
Дишай.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Отменената сватба. Причината да си забранява да бъде с мен. Списъкът. Мили Боже! Списъкът.
Заплаках неудържимо в шепите си. Никога през живота си не бях страдала толкова силно за друго човешко същество. В сърцето ми се прокрадваше и друга емоция.
Дълго време се страхувах да нарека чувствата си към Рийд любов. Но сега, когато научих защо ме е отблъсквал, те ме заляха като океан. Допреди минута не разбирах нищо, а вече всичко ми се изясни като бял ден. Всичко.
Рийд се е опитвал да ме предпази.
„Заслужаваш да си с някого, който няма да те дърпа назад.“
Думите изплуваха от дълбините на съзнанието ми. Той ли ми ги беше казал снощи?
После се сетих за роклята и синята бележка. Не е знаел какво му готви съдбата, когато е написал посланието към Алисън. Надеждите и мечтите на Рийд по всяка вероятност са повехнали по-късно. Но защо? Едва ли причината е Алисън — една страхливка, която никога не го е обичала истински.
Изоставила го беше заради множествената склероза. Не е ли чувала израза „в болест и здраве“? Безусловната им любов е била просто илюзия. Алисън очевидно си нямаше и понятие какво означава тя.
Обзе ме непреодолимата нужда да се сдобия с повече информация. Дадох си обещание довечера да изчета всички статии за множествената склероза в интернет и да открия искрицата надежда в тях.
Сетих се за телевизионния водещ Монтел Уилямс. Той страдаше от множествена склероза, а вдигаше тежести и изглеждаше в цветущо здраве. Решена бях да убедя Рийд, че диагнозата му не е смъртна присъда.
От очите ми отново бликнаха сълзи. Как, по дяволите, щях да се овладея пред него? Ясно е, че не е възнамерявал да ми разкрие тайната си. Никога нямаше да ми каже. Убедена бях.