Трябваше да си меря приказките, защото не исках да го разстройвам. Имаше пълното право да ми каже, когато сметне за добре.
Усещах сърцето си като воденичен камък в гърдите.
Обадих се на Джон да ме вземе и го помолих да не споменава пред Рийд, че съм ходила в болницата.
Когато се върнах в хотела, се заключих в стаята си и незабавно отворих медицинската енциклопедия на телефона си. Скролвах през статиите, мъчейки се да запаметя колкото може повече, преди да е дошъл Рийд.
Взех решение поне засега да не му казвам, че знам. Телефонът иззвъня в ръката ми.
— Рийд, къде си?
— Как се чувстваш днес?
— Имам лек махмурлук, но съм добре. Защо не ме събуди сутринта?
— Повярвай ми, имаше нужда от сън. — Пауза. — Между другото… да знаеш, че се подхлъзнах на катеренето сутринта. За всеки случай ме откараха в болницата. Само съм се понатъртил. Вече съм р стаята си.
— Сигурен ли си, че си добре? — престорих се на изненадана аз.
— Да. Казаха ми, че няма проблем да шофирам.
— Кога ще тръгваме?
— Когато си готова.
— Иска ми се да е по-скоро — рекох.
— Окей. Какво ще кажеш да се отбия до стаята ти след двайсетина минути? Хапваме набързо и потегляме.
— Идеално.
Пътуването до Манхатън вървеше спокойно. Страхувах се, че отворя ли уста, емоциите ми ще се излеят с пълна сила. Затова предпочетох да си мълча.
Когато последните лъчи на слънцето вече потъваха зад хоризонта, Рийд се престраши да ме попита:
— Добре ли си?
— Да.
Пак мълчание.
— Спомняш ли си нещо от снощи? — продължи той.
Снощи.
Каквото и да бе останало в паметта ми от пиянската случка в стаята ми, фрапиращата новина от днес съвсем го заличи.
— Разни откъслечни неща.
Той понижи тон.
— Помниш ли… целувката?
Значи не съм сънувала.
— Бегло.
— Нищо друго не е станало, в случай че се чудиш.
— Не съм се чудила.
Това беше последната ми грижа.
— Ти заспа, а аз поостанах малко и също се бях унесъл. Тръгнах си рано сутринта.
— Защо си останал?
— Беше разстроена.
— Ами, благодаря ти… че си останал.
— Аз съм този, който нахълта в стаята ти снощи, но не бива да допускаме да се случва повече.
Само кимах с глава, а в очите ми напираха сълзи. Мамка му. Обърнах се към прозореца, за да не избухна в плач.
По радиото засвири „Не мога да те принудя да ме обичаш“ на Бони Райт и Рийд увеличи звука. Текстът сякаш бе писан за нас двамата. Не можех да принудя Рийд да види бъдещето си такова, каквото го виждам аз. Всичко зависеше от самия него. Песента никак, ама никак не ми помагаше.
— Шарлът, погледни ме — каза той. — Какво, по дяволите? Не плачи. Защо плачеш.
Защото имаш множествена склероза.
И защото си мислиш, че това е от значение за мен.
— Не си ме разстроил ти. Просто се разчувствах. Песента на Бони Райт е депресираща — излъгах. — А и съм в цикъл.
Рийд кимна разбиращо. Изглежда импровизацията ми свърши работа.
Остатъкът от пътуването премина в мълчание.
След като Рийд ме остави, моментално си викнах такси до къщата на Айрис.
Портиерът ме познаваше и ме пусна да се кача.
Едва изчаках вратата да се отвори и влетях вътре с думите:
— Знаеше ли?
Очите й се изпълниха с тревога.
— За какво говориш, Шарлът?
Останала без дъх, пророних:
— За множествената склероза.
Айрис въздъхна дълбоко и се отправи към дивана.
— Ела, поседни с мен.
Седнах и зарових лице в шепите си.
— Айрис, къса ми се сърцето. Посъветвай ме как да постъпя.
Тя сложи ръка на коляното ми.
— Значи ти е казал?
— Не. Разбрах случайно.
— Как? — шокирано възкликна Айрис.
— Казано накратко, отидохме на скално катерене в Адирондакс. Рийд е добре, но падна и се наложи да го прегледат в болница. Не бяхме заедно, когато се е случило. Отидох да го видя в болницата и тогава дочух разговора му с доктора. Той дори не разбра, че съм там. — Сълзите пак напираха в очите ми. — Не мога просто да се преструвам, че не знам. Но кажа ли му, със сигурност ще се ядоса.
Айрис кимна.
— Дай си малко време и сама ще стигнеш до правилния отговор.
Вдигнах поглед към нея.
— Права беше. Наистина е имал основателна причина да е толкова затворен.
— Шарлът… — подхвана с въздишка тя —… множествената склероза не е смъртна присъда. В началото Рийд беше оптимист. Най-добрите специалисти в Манхатън го увериха, че много от хората с това заболяване водят съвсем пълноценен живот. Обаче не всички имат този късмет. Само времето ще покаже какъв е случаят при Рийд. Но когато Алисън даде да се разбере, че не би понесла една лоша развръзка, Рийд остана като гръмнат. Започна да се фокусира върху негативното и да губи надежда.