— Наистина я е обичал…
Това го знаех от самото начало.
— Да. Но очевидно не го е заслужавала. Решен е да не допуска никого до себе си, Шарлът. Не съм сигурна дали някога ще размисли. Сърцето ми се къса от болка, като си помисля, че внукът ми може да изживее живота си без любим човек до себе си, без семейство.
В очите ми запариха горчиви сълзи. При мисълта, че Рийд е загубил вярата си в любовта, моето сърце също се сви от мъка.
Двайсет и шеста глава
Рийд
Откакто се завърнахме от Адирондакс, Шарлът не беше същата.
Държеше ме на разстояние и всячески ме избягваше. Макар да знаех, че това е за добро, любопитството ми надделя. Извиках я да ми асистира в огледа на един от най-внушителните имоти в кариерата ми. Тя настоя да си викне такси, само и само да не пътуваме заедно до Хемптънс. Беше ми пределно ясно, че не иска да оставаме насаме. Вместо да ме зарадва, този факт по-скоро ме озадачи. Дали не ме отбягваше, защото й отказах?
Къщата в Ийст Хемптън се намираше буквално на крачка от океана. Оцененото на двайсет милиона долара имение в европейски стил беше построено от висококачествени вносни материали и нямаше да се задържи дълго на пазара. За днес бяхме насрочили три последователни огледа и най-късно до утре очаквах вече да имаме купувач.
Когато работният ден приключи, с Шарлът най-после имахме шанс да поговорим.
— Може ли да те попитам — рече тя, докато крачеше боса по брега.
— Слушам те…
— Ентусиазмът, с който говореше за този имот и го сравняваше с величествената елегантност на имението на Гетсби, ме остави с впечатлението, че… много ти допада. Но би ли живял в тази къща?
Лесен въпрос.
— И още как.
— Ами ако ти кажа, че аз не бих живяла тук, защото водата е прекалено близо и се страхувам да не се извие някой ураган?
— Бих ти отговорил, че не си наред.
Шарлът килна глава настрани.
— Наистина ли? Защо?
Накъде бие?
— Защото това е най-невероятната къща, която някога съм имал привилегията да показвам на клиенти. Лудост е да пренебрегнеш разкоша на това място, заради нищожната възможност да се разрази буря.
— Значи смяташ, че страхът не бива да ме спира да се насладя на тази красива къща…
— Точно така.
— Защото бурята може никога да не дойде — добави тя.
— Именно.
— С други думи, не трябва да допускаш страхът да ръководи живота ти.
Сериозното й изражение и начинът, по който се взираше в очите ми, ми подсказаха, че в думите й има скрит подтекст.
Май въобще не говорехме за къщата.
Изведнъж ме обля гореща вълна. Разбрала ли е? Да не би някак да се е докопала до медицинския ми картон? Възможно ли е да знае за диагнозата ми? Не. Невъзможно е. Бях се погрижил никой да не научи.
Но замесена ли е Шарлът Дарлинг, нищо не би ме изненадало.
Трябваше да го чуя сушите си.
— Какво намекваш, Шарлът?
Тя помълча за секунда, сетне изстреля:
— Знам, Рийд.
— Знаеш… какво?
— Знам, че имаш множествена склероза.
Думите й бяха като ритник в корема. Почувствах се… разголен.
— Кажи ми откъде разбра — сопнах се.
Лицето й стана пурпурночервено.
— Стана случайно. Моля те, не се ядосвай. Отидох да те видя в болницата. Бях пред вратата на кабинета и нямаше как да не чуя разговора ти с доктора.
Първият ми подтик беше да й се развикам, но нямаше да е честно. Не беше извършила нищо нередно. А и очите й издаваха искрено безпокойство.
Сложих ръка на бузата й.
— Ела да поседнем.
Шарлът ме последва до големия камък наблизо.
— Значи не си ядосан?
Бавно поклатих глава.
— Слава Богу. Очаквах да побеснееш.
— Донякъде ми олекна, че знаеш. Но това не променя нищо, Шарлът.
— Слушай, проучих заболяването и…
— Още не съм свършил — прекъснах я аз.
— Окей.
— Не се и съмнявам, че си изчела всички статии в интернет. Знам, че ще се опиташ да ме накараш да гледам позитивно на нещата. Но истината е, че… не мога да пренебрегна фактите. Моментите, в които не си усещам краката, или погледът ми се замъглява… Моментите, в които имам чувството, че губя разсъдъка си… Мимолетни са, но ги има.
Поех дълбоко глътка океански въздух и продължих:
— Засега болестта ми напомня за себе си само от време на време, но… някой ден ще ме връхлети с пълна сила. Достатъчно трудно ми е и без да съм бреме за някого. Няма да го преживея, Шарлът. Алисън ми направи услугата да ме напусне, преди да е станало твърде късно.