— Не, Алисън е направила огромна грешка — гневно повиши тон тя. — Не проумявам как някои хора не ценят дори малкото време, което имат с любимия човек. За мен това не е никаква любов. Животът не е перфектен. Утре може да ме смачка автобус. Всъщност сутринта за малко ми се размина!
Не трябваше да се смея, но не се стърпях.
— Разбирам страховете ти — продължи Шарлът. — Безсилна съм да променя начина, по който виждаш нещата. Но искам да знаеш, че в мое лице винаги ще имаш приятел.
Погледна телефона си и внезапно се изправи.
— Трябва да вървя.
— Къде отиваш?
— Таксито ми е тук.
Аз също се изправих.
— Мислех си, че ще пътуваш с мен.
— Не, викнах си такси.
Запримигвах недоумяващо.
— Хубаво.
— Бони Райт е права — рече с разтреперан глас и ме остави сам с океана.
Бони Райт е права.
Бони Райт е права.
Какво имаше предвид? Тогава се сетих за песента.
„Не мога да те принудя да ме обичаш“.
Поседях за малко на брега, размишлявайки върху думите, а проклетата песен звучеше отново и отново в главата ми. Нямаше да позволя на Шарлът да повлияе на решението ми. Тя гледаше света през розови очила и без съмнение си представяше възможно най-благоприятната развръзка. Не ме виждаше прикован към леглото или инвалидната количка, неспособен да комуникирам и да се храня сам.
Алисън избра да не поема този риск. Исках същото и за Шарлът — да сбъдне мечтите си, без никой да се изпречва на пътя й.
Телефонът прекъсна размислите ми. На дисплея се изписа името на Джош, частния детектив.
— Ало?
— Истууд… обаждам ти се във връзка с Шарлът Дарлинг от Покипси, която ми възложи да проуча. Мисля, че открих нещо.
Двайсет и седма глава
Рийд
Винаги съм умеел да пазя тайни.
Но откакто Джош ми се обади със сведения за биологичната майка на Шарлът, едва си държах езика зад зъбите. Тъй като голяма част от тях бяха базирани на хорски приказки, нямах друг избор, освен да изчакам да се потвърдят. За нищо на света не бих подвел Шарлът с невярна информация.
Притеснявах се и как ще реагира на самоинициативата ми. Двамата най-редовно навлизахме в личното пространство на другия. Беше се превърнало в наша запазена марка. Аз преглеждах профилите й в социалните мрежи и списъка й. На свой ред тя ми купи коледна чаша, изобразяваща най-съкровената ми детска мечта, която никога не бях споделял с нея. Но да се ровя толкова надълбоко в миналото й, надминаваше всякакви граници. За капак на всичко новините за майка й не бяха добри.
По-рано този следобед писах на Шарлът, за да разбера кога възнамерява да приключва работа днес. Отговори ми, че ще си ходи в шест, затова изчаках до шест и половина и се отбих да оставя на бюрото й документите за утре. Отключих вратата на офиса й, очаквайки да е празен.
Само дето Шарлът се оказа вътре.
— Мамка му. Не са ли те учили да чукаш?
Тя дръпна със замах роклята си нагоре, за да закрие сутиена си.
Вместо да се обърна, я зяпнах с отворена уста.
— Извинявай. Каза, че си заминаваш в шест, а и вратата ти беше заключена.
— Заключих я, защото се преобличам.
— Съжалявам.
Отстъпих назад и тръгнах да затварям вратата, когато Шарлът се провикна:
— Почакай!
— Какво има?
— Би ли… ми помогнал с ципа? Все запъва.
Вдигнах поглед и преброих наум до десет.
— Облечена ли си?
— Да.
Отворих вратата и чак сега огледах по-обстойно роклята на Шарлът. Преди малко бях толкова разсеян от контраста на черния дантелен сутиен върху кремавата й кожа, че даже да обличаше клоунски костюм, пак нямаше да забележа.
Опитах да задържа очи върху лицето й, уви, безуспешно. Малката черна рокля — с дълбоко деколте, щедро разкриващо бюста й — бе прекалено неустоима гледка. Спускаше се на сантиметри над коленете, карайки стегнатите й крака да изглеждат безкрайно дълги в обувките с високи токчета. Какво ли не бих дал да усетя как се забиват в гърба ми.
Преглътнах на сухо.
— Ще ходиш ли някъде?
Тя се обърна с гръб към мен и отмести косата си настрана. Роклята й беше закопчана на половина, разкривайки черната дантела на сутиена й.
— Закопчай ме, моля те. Вече закъснявам.
Застанах зад нея и вдишах с пълни гърди аромата й.
— Изглеждаш страхотно. Но за къде си се издокарала така?