— Първият значим американски роман поне според някои.
Дълбокият му, плътен глас ме накара да потреперя. Глас, който не се забравя.
Сложила ръка на гърдите си, бавно се обърнах.
— Изплашихте ме.
— Мислехте си, че сте сама ли?
Застинах на място. Рийд Истууд изглеждаше в пълен унисон с мрачната, внушителна стая, в която се намирахме. Само един поглед и коленете ми се подкосиха. Беше още по-висок, отколкото си го представях, и носеше риза, подчертаваща извивките на гърдите му. Папийонката и тирантите му, които върху всеки друг биха изглеждали нелепо, стояха изключително секси на мускулестата му гръд.
Беше застанал на прага и ме наблюдаваше. Стори ми се малко грубичко. Не е ли редно посредникът поне да се ръкува с клиента? Или пък да се извини за закъснението?
— Чела ли сте я?
Вибрациите на гласа му отново преминаха през тялото ми.
— Какво?
— Книгата, която държите. „Приключенията на Хъкълбери Фин“.
— А! Ъм… чела съм я. Май… да, в училище, преди доста години.
По кожата ми пробягаха тръпки, когато той се приближи и ме погледна скептично. Обзе ме тих ужас. Очите му бяха с цвят на тъмен шоколад — най-наситения нюанс на кафявото. Достатъчно беше само веднъж да обходят тялото ми, за да накарат зърната ми да се втвърдят.
— Защо избрахте точно нея?
— Заради цветовете — отговорих напълно откровено аз.
— Цветовете ли?
— Да. Черното и червеното много добре пасват на стаята. Наби ми се на… привлече окото ми.
Устните му се извиха в тънка, цинична усмивка, но не се разсмя. Като че ли ме изучаваше. За миг ми се прииска просто да побягна. Да забравя този странен ден. Човекът пред мен по нищо не приличаше на онзи, написал трогателната синя бележка.
Представите ми тотално се разминаваха с реалността.
— Поне сте откровена — продължи Рийд и килна глава настрани. — Прав ли съм?
Започнах да се потя.
— Моля?
— Откровена.
Каза го така, сякаш се опитваше да ме провокира.
Изкашлях се, преди да отговоря.
— Да.
Той направи още крачка напред и взе книгата от ръцете ми, едва докосвайки пръстите ми със своите. През тялото ми премина електричество. Не се сдържах и проверих лявата му ръка за венчална халка. Не видях такава.
— Била е противоречива за времето си книга — каза господин Истууд.
— Ще ми припомните ли защо?
Ще ми припомните ли. Все едно някога съм знаела отговора на този въпрос.
Грубоватото му, мускусно ухание изпълни гърдите ми.
Рийд плъзна дългите си пръсти по останалите книги на полицата и заговори, без да вдига очи към мен.
— Насмешливото обрисуване на социалната атмосфера на Юга в края на миналия век. Отношението на автора към расизма и робството обаче е интерпретирано различно от читателите. Оттам идва и противоречието. — Най-сетне благоволи да ме погледне. — Вероятно са ви го обяснявали в училище, когато не сте внимавали.
Преглътнах сухо.
Първо впечатление за Рийд Истууд: снизходителен задник.
Снизходителен задник, който е прав. Наистина не бях внимавала.
Той върна книгата на рафта и впи поглед в мен.
— Четете ли?
Всеки един въпрос звучеше като провокация от устата му.
— Не. Аз… навремето четях любовни романи.
Рийд вдигна подигравателно вежда.
— Любовни романи?
— Да.
— Кажете ми, госпожице Дарлинг, как така някой, който от време на време чете любовни романи, проявява интерес към апартамент с библиотека, заемаща една четвърт от общата му площ?
Изстрелях първото нещо, което ми хрумна — само и само да избегна неловкото мълчание.
— Мисля, че библиотеката придава завършеност на дома. Да си заобиколен от книги, е много секси… уютно… знам ли. Просто притежава някаква харизма.
По-глупав отговор не можах ли да измисля?
Той продължаваше да ме гледа изпитателно, сякаш неудовлетворен от чутото. Почувствах се доста неловко, не само заради сериозното му изражение, но и от това колко дяволски привлекателен беше. Тъмната му коса беше сресана настрани, но не толкова перфектно пригладена, колкото всичко останало по него. Не беше се бръснал поне три дни. Рийд притежаваше опасен чар, който някак не се връзваше с благоприличното му облекло. Нещо в очите му ми подсказваше, че без проблем би ме навел напред и зашлевил толкова силно по задника, че да ми остане отпечатък. Или поне в тази посока ме отведоха мислите ми.
Най-накрая той наруши мълчанието.
— Защо не обиколим и останалите помещения?