— Красива си и предложението ти звучи страшно примамливо. Но съм влюбен в друга.
— Значи си имаш нова приятелка?
Поклатих глава.
— Не, но въпреки това ще ме гризе съвестта.
Мая ме изгледа за момент, после се изправи на пръсти и ме целуна по бузата.
— Надявам се да знае каква късметлийка е. Защото Алисън определено не знаеше.
На следващата сутрин се чувствах като пълен неудачник. В последния момент отмених срещата си за осем часа и поспах още един час, след това завлякох жалкия си задник до офиса.
На рецепцията чакаше доставчик. Когато проговори, горчилката в стомаха ми се надигна и изгори гърлото ми.
— Доставка за госпожица Шарлът Дарлинг.
Рецепционистът се разписа и му даде бакшиш, а аз не можех да откъсна очи от дузината жълти рози.
Такъв съм идиот.
Невиждан идиот.
Идиот въздържател.
Отказах необвързващ секс, докато в същото време Шарлът си е заработвала скъпия букет рози. Друг път е излизала с приятел. Знаех си, че ме лъже. Изведнъж ми стана толкова горещо, че от носа и ушите ми сигурно излизаше пушек.
Рецепционистът вдигна телефонната слушалка. Предположих, че набира номера на Шарлът.
— Не й звънете. Аз ще занеса цветята на госпожица Дарлинг.
Мина ми през ум просто да набутам букета в коша за боклук, но исках да видя физиономията на Шарлът. Тя говореше по телефона, когато нахлух в офиса й.
— Имаш доставка. — Изтръгнах картичката от целофана. Гласът ми беше пропит със сарказъм. — Чакай да ти прочета картичката, понеже, като гледам, се трудиш усилено. „Снощи си изкарах супер. Надявам се скоро пак да се видим. Блейк.“
Блейк? Звучи ми като име на пълен загубеняк.
Шарлът затвори телефона и замахна да грабне картичката от ръката ми.
— Дай ми я.
Вдигнах я високо над главата си.
— Не те мислех за толкова лесна, Шарлът. Явно съм грешал.
Тя почервеня като домат.
— Не е твоя работа какво правя през свободното си време.
— Бъркаш. Ако личният ти живот влияе негативно на продуктивността ти, то тогава определено е моя работа.
— Личният ми живот по никакъв начин не влияе на работата ми — тросна се Шарлът с ръце на хълбоците.
— Тези цветя те разсейват и това се отразява на дейността ти.
— Мисля, че разсеяният си ти.
Шарлът заобиколи с бойна крачка бюрото и се покатери на стола до мен. Грабна картичката от ръката ми и се наведе толкова, че носовете ни почти се допряха.
— Ревността не ти отива, Истууд.
— Не ревнувам — процедих през зъби.
Бавна, злобна усмивчица цъфна на лицето й.
— Нима? Значи ще ти е все тая, ако ти кажа колко привлекателен е Блейк?
Искаше ми се да залича самодоволната й усмивка. Като пъхна език в устата й.
— Шарлът, не се ебавай с мен…
— Да се ебавам ли? — Тя се приближи още повече, опирайки нос в моя. — С други думи, искаш да си поговорим за Блейк?
— Какво става тук! — Гласът на баба секна крясъците ни. — Целият офис ви чува.
Мамка му. Обикновено аз бях този, който казваше на останалите да намалят децибелите. За последно баба ме е навиквала, когато с Макс се карахме за играчки.
Шарлът се престраши да продума първа.
— Съжалявам, Айрис. Не знаех, че сме толкова шумни.
— Слизай от стола — озъби се баба ми.
Шарлът изпълни нареждането и застана до мен. Двамата зачакахме задаващата се лекция с наведени глави.
— Крайно време е да пораснете. Рийд, внук си ми и те обичам безкрайно много. Въпреки че понякога се държиш като пълен задник. Паднали са ти се кофти карти в живота, да. Но това не означава, че трябва да излезеш от играта. Напротив — поемаш дълбоко дъх, изваждаш лошите карти, които държиш, хвърляш ги на масата и си изтегляш нови от тестето. Прояви малко кураж, момчето ми. Не бъди пораженец. — Обърна се към Шарлът и тонът й тутакси омекна. — Мила, живеем в Ню Йорк. Тук има две неща, които е безсмислено да гоним: влаковете и мъжете. Защото изпуснем ли първия, след него веднага ще дойде втори.
Баба ми се завъртя на пета и посегна към дръжката на вратата. Поглеждайки през рамо, продължи:
— Тръгвам си и ви давам минутка да се успокоите. След това очаквам и двамата да се заемете със задълженията си.
Когато Айрис излезе, с Шарлът се спогледахме виновно. Поех дълбоко дъх и казах:
— Извинявай, ако съм те обидил.
— Приема се. А аз съжалявам, че те нарекох самовлюбено копеле.
Свъсих вежди.
— Не си ме наричала така.
— Е, значи само съм си го помислила — отвърна с усмивка тя.