Реших да не помръдна от предната седалка, каквото и да ми коства това.
— Искаш ли да поостанем малко? — попита тя.
— Не мисля, че е добра идея.
— Защо? Толкова е спокойно.
— По-добре да се прибираме.
— Защото те е страх да останеш насаме с мен?
Нямах никакво намерение да отговарям, затова извъртях разговора в друга посока.
— Нямаш ли планове за довечера, например среща… с Блейк?
Изплюх името му като отрова.
— Не, няма да излизам с Блейк. Какво те интересува? Да не би да ревнуваш?
Не исках да я лъжа, така че просто замълчах. Ревността ми и без друго си пролича достатъчно ясно преди няколко седмици.
— Защо е нужно да ревнуваш, когато знаеш, че можеш да ме имаш, Рийд?
— Не мога да те имам — отсякох аз.
— Можеш и още как. Просто те е страх.
— Достатъчно — рекох през зъби, въпреки че в главата ми се въртяха съвсем различни мисли. — Откъде се взе, Шарлът?
— Все това ме питаш. Не мога да ти кажа много за миналото си, но знам точно как се появих в живота ти. Има нещо, което скрих от теб.
— Не схващам…
— Да ти разкажа ли как се запознахме?
— Знам как се запознахме.
— Само така си мислиш. Смяташ, че просто ми е скимнало да отида на огледа в Милениум Тауър. Историята е много по-заплетена.
Винаги съм подозирал, че парченце от пъзела липсва.
— Защо не ме просветлиш тогава? Как се появи в живота ми, Шарлът Дарлинг?
Тя потупа с длан леглото.
— Ще седнеш ли до мен?
— Предпочитам да не го правя.
— Моля те.
Колкото и да се съпротивлявах, все пак се преместих до нея. Раменете ни се опряха едно в друго.
— Добре, Шарлът. Слушам те.
— Писано ни е било да се срещнем — заяви тя.
— Съдба, а? — изсмях се аз.
— Да.
— Откъде си толкова сигурна?
— Отидох да продам сватбената си рокля в магазин за преоценени дрехи. Там се влюбих в разкошна бледорозова рокля с пера.
Рокля с пера.
Изведнъж престана да ми е забавно. Знаех точно коя рокля има предвид. Въпреки че се смяташе за лош късмет младоженецът да види булката преди сватбата, Алисън настоя да ми я покаже. Макар и нетрадиционна, роклята беше невероятно красива.
— Знам за коя рокля говориш — прошепнах.
— Значи си я виждал?
— Да.
— Намерих синята бележка от теб, пришита към подплатата й. От там научих и името ти. Всъщност замених своята рокля за нея, понеже от магазина отказаха да ми дадат пари в брой, а само ваучер за покупка. Все още виси в гардероба ми. Стана ми любопитно кой е авторът на трогателната бележка.
Не вярвах на ушите си. Прехапах устни, неспособен да обеля и дума.
— Когато отворих профила ти във фейсбук, бързо разбрах, че сватбата изобщо не се е състояла. Както и да е, останалото го знаеш. Вярвам, че съдбата ми е изпратила роклята, а след това и уж случайната среща с Айрис, за да ме доведе при теб.
Леле.
Ръката ми сякаш сама потърси нейната. Често се шегувах наум с Шарлът Дарлинг и нейния вълшебен прашец. Наистина имаше нещо магическо в начина, по който се появи в живота ми. Тази история ме изплаши малко, но и отговори на много от въпросите в главата ми.
Изкашлях се, за да възвърна гласа си.
— Не знам какво да кажа.
— Значи не си ми ядосан?
— А трябва ли?
— Наруших личното ти пространство.
— Не мога да ти се сърдя. Независимо какво те е довело тук, ти успя да върнеш волята ми за живот, когато бях напът да я загубя.
— И за отплата ме отблъскваш.
— Шарлът, стотици пъти сме говорили за това.
Тя помълча за момент, после каза:
— Като се замисля, не съжалявам за нищо. Бележката наистина ми помогна. Възвърна вярата ми в любовта и романтиката. Дори да е била просто една илюзия, благодарение на нея отворих нова страница в живота си.
Беше толкова откровена с мен. Дължах й същото.
— Не е илюзия, Шарлът — подхванах. — Посланието в бележката беше съвсем искрено. Едва по-късно си дадох сметка, че Алисън никога не ме е обичала така, както аз обичах нея. Любовта ми към нея се е крепяла на фалшив идеал. Но мъжът, написал онази бележка… Той все още живее някъде дълбоко в мен. — От гърлото ми се откъсна сподавена въздишка. — Аз самият дълго време пазих бележка, написана по съвсем различен повод обаче. Когато Алисън развали годежа, моментът не беше съвсем прочувствен. Тя се появи в офиса ми седмица преди сватбата, седна на стола срещу мен и заяви, че се е съгласила да се омъжи за мен, защото е смятала, че аз ще съм този, който ще се грижи за нея до края на дните й, а не обратното. Бях в шок от това, което чувам. Тя говореше така, сякаш сватбата е просто бизнес. Преди да си тръгне, взе листче от бюрото ми и записа новия си телефонен номер. Беше побързала да се отърве от стария си номер, който влизаше в общия ни мобилен план. Цяла вечност държах хартийката в най-горното чекмедже. Не защото имах намерение да й се обаждам, а за да не забравям какво ми е причинила. Като виждах бележката всеки божи ден, все едно сам слагах сол в раната. Преди два дни отворих чекмеджето, прочетох я за последен път, смачках я на топка и я метнах в коша за боклук. Не съм сигурен какво ме накара да го направя. Може би просто й беше дошло времето.