Трийсет и първа глава
Рийд
Никак не ми беше приятно да я поставям в това положение, но какво друго ми оставаше? Нямаше да допусна цял живот да се разкайва, че не е отишла да види умиращата си майка.
Стояхме пред болницата в непоносимата жега, а облачното небе подсилваше мрачността на този зловещ ден.
Шарлът спря пред входа.
— Все още не съм готова да вляза.
— Не бързай. — Сложих ръка на рамото й. — Имаш ли нужда от нещо?
— Бих изпила една вода.
— Хайде да отидем до кафенето.
— Не. Предпочитам да остана тук. Ще ми я донесеш ли?
— Разбира се.
Шарлът определено не беше на себе си днес. Но кой би я винил?
Когато се върнах с бутилките вода, навън се изливаше проливен дъжд. Не бях сигурен дали ми се привижда, или Шарлът наистина танцуваше с мъжа, който преди малко пушеше цигара пред входа.
Какво, по дяволите?
И тогава ми просветна.
„Да танцувам с непознат под дъжда“
Възползвала се беше от възможността да изпълни точка от списъка си. Моментът не ми се виждаше особено подходящ, но от Шарлът можеше да се очаква всичко. Вероятно просто е имала нужда да се поразсее.
Опитах се да потисна ревността си.
Шарлът застина на място, когато ме видя да се приближавам.
— Разказах на този господин за списъка си и той бе така добър да угоди на желанието ми.
— Не се тревожи — рече с усмивка непознатият. — Щастливо женен съм. Дано не съм те обидил.
Изражението ми явно отново ме беше издало.
— Няма нищо.
Тя се обърна към него.
— Благодаря. Точно от това се нуждаех.
— За мен беше удоволствие.
Когато танцовият й партньор се отдалечи, прошепнах:
— Как се казва?
— Нямам представа. Какъв щеше да е смисълът, ако знаех името му?
Поклатих глава и се подсмихнах.
— Ето ти водата.
— Мерси.
Шарлът изпи половината бутилка на един дъх.
След като постояхме още няколко минути пред входната врата, попитах:
— Готова ли си?
— По-готова няма да стана — отвърна с въздишка тя и сложи ръка на корема си.
Изтръскахме набързо водата от дрехите си и се запътихме към регистратурата. Представихме се като роднини на Лидия ван дер Камп и без каквито и да било въпроси ни допуснаха да влезем в стаята й. Имаше риск децата й да са там, но за наш късмет само медицинската сестра беше при нея.
Жената ни се усмихна приятелски.
— Здравейте.
— Здравейте — рече Шарлът, приковала поглед към пациентката в леглото.
— На свиждане на госпожица Лидия ли сте дошли?
— Да.
— Вие трябва да сте дъщеря й. Приличате си. Само сменям чаршафите и ви оставям насаме.
— Дали ни чува? — попита Шарлът.
— Ами, пуснали сме й силни успокоителни, така че е трудно да се каже.
Когато сестрата излезе, аз останах в ъгъла на стаята, за да не напрягам допълнително Шарлът. Тя бавно запристъпва към леглото на Лидия.
Болестта страшно я беше състарила. Въпреки че от тялото й стърчаха всевъзможни тръбички и беше пребледняла като платно, все пак виждах приликата с дъщеря й.
Шарлът най-сетне събра кураж и подхвана:
— Здрасти, Лидия… не знам дали ме чуваш. Казвам се Шарлът и съм… твоя дъщеря. Всъщност онзи ден научих, че си ми майка. Дойдох тук веднага щом разбрах, че си болна. Иска ми се да се бяхме срещнали при различни обстоятелства. Съжалявам, че страдаш така. Толкова си млада. Не е честно. Наистина много си приличаме. Вече знам на кого дължа платиненорусата си коса.
Погледна ме с навлажнени очи, което приех като знак да отида при нея. Хванах я за ръка, а тя продължи да говори на Лидия.
— Дошла съм да ти кажа нещо. Не се чувствай виновна, че си ме оставила в онази църква. Така се сдобих с двама прекрасни родители, които обожавам. Била си млада и си взела решението, което си сметнала за най-добро. Благодаря ти, че си избрала църква… а не… де да знам… бензиностанция например. Там са се погрижили добре за мен. Надявам се да ме чуваш. Дано съм ти донесла поне малко покой. Винаги ще те обичам за това, че си ми дала живот.
Шарлът лекичко положи глава до почти безжизненото тяло на Лидия и взе ръката й в своята.
Миг по-късно подскочи като опарена.
— Видя ли това?
— Кое?
— Тя стисна ръката ми!
— Не го видях, но важното е, че си го усетила.
— Надявам се да означава, че ме е чула.
Сложих ръце на раменете й. Аз също се надявах да е така. Сърцето ми се късаше, като я гледах. Не можех да си представя какво е да срещнеш майка си за пръв път при подобни обстоятелства. Беше толкова силна и истински се гордеех с нея.