Мъжът, който преди малко танцува с Шарлът под дъжда, внезапно се появи на прага. Какво търсеше тук?
— Мога ли да ти помогна? — попитах.
— Зависи. Можеш ли да излекуваш майка ми? — отвърна той и влезе в стаята.
Шарлът се вцепени.
— Току-що разгадах коя си, Шарлът. Не спираме да говорим за теб, откакто онзи детектив си замина. Навън ми се стори позната, но чак сега осъзнах защо — ти си същинско копие на мама. Приятно ми е… аз съм Джейсън… брат ти.
— Боже мой. Здрасти — възкликна тя и силно го прегърна.
Джейсън постави разтреперани ръце на гърба й. Миришеше на цигари, но поне на пръв поглед изглеждаше свестен.
Явно приличаше на баща си, защото никога не бих предположил, че този чернокос мъж е брат на Шарлът.
— От кога е в това състояние? — попита тя.
— От около месец.
— Лекарите дават ли надежда да се подобри?
Той сбърчи чело.
— Опасявам се, че не. Апаратурата я поддържа жива. Съвсем скоро предстои да вземем трудно решение.
Шарлът отново застана до Лидия, сетне вдигна очи към Джейсън.
— Толкова съжалявам.
— Мама те обичаше, Шарлът. Неотдавна ни разказа за теб. Страхуваше се да те потърси, защото мислеше, че я ненавиждаш. Но те носеше в сърцето си.
Сълзи се търкулнаха по страните на Шарлът.
— Мога ли да остана? Докато… аз… искам да постоя малко при нея. Както и да се видя с теб. И с другия си брат. Ако нямаш нищо против, разбира се?
Джейсън се усмихна.
— Мама би се зарадвала да останеш. Нищо друго не би й донесло по-голяма утеха от факта, че си тук днес.
— Колко й остава?
Джейсън заобиколи леглото на майка си — майка им — и хвана другата й ръка.
— Седмици… дни… може би часове. Сърце не ни даваше да изключим апаратурата. Всички имахме усещането, че още не й е дошло времето. — Погледна Шарлът. — Сега осъзнавам, че всъщност сме чакали теб. Тя те е чакала.
— Хей — прошепна Шарлът, примигвайки сънено. Преди няколко часа тя се сви на топка на стола до майка си и заспа. Наближаваше два сутринта тексаско време. Тя се протегна със звучна прозявка.
— Колко дълго съм спала?
— Два-три часа.
— Джейсън тръгна ли си?
Първото ми впечатление за Джейсън излезе вярно. Оказа се много свестен тип. Докато Шарлът спеше, си поприказвахме като стари познати. Макар да беше само на двайсет и две години, вече бе служил четири години в армията и се беше оженил за училищната си любов. Също така грижите за майка му през последните месеци бяха легнали изцяло върху неговите плещи.
— Слезе на долния етаж за кафе — отвърнах. — Аз останах при теб, за да не се стреснеш, като се събудиш в болницата.
Тъжна усмивка се появи на устните й.
— Да се стресна от това, че до вчера нямах братя и сестри и наливах кафе на шефа си в Ню Йорк, а днес съм на другия край на страната и брат ми налива кафе на шефа ми?
Пресегнах се и лекичко я стиснах за коляното.
— Да, точно това имах предвид, умнице.
— Успя ли да поспиш?
— Не, но резервирах стая в близкия хотел, докато ти похъркаше.
Шарлът повдигна вежда.
— Стая? В единствено число?
— Запазих апартамент с две легла. Не искам да те оставям сама.
Тя се наведе и прошепна в ухото ми:
— Или пък… се надяваш пак да си вдигна полата?
Джейсън се върна в стаята, спасявайки ме от неудобния въпрос. Истината е, че умувах поне час и половина колко стаи да запазя. В края на краищата вече я бях видял гола, бях вкусил плътта й и загубил разсъдъка си по нея. Затова не мислех, че е възможно да затъна по-надълбоко. Брат й ми подаде кафето от картонения поднос и се обърна към Шарлът.
— Твоето е със сметана и захар. С мама го пием леко и сладко, та предположих, че и твоят вкус ще е същият.
— Супер. Благодаря ти — рече с усмивка тя.
Джейсън седна от другата страна на леглото.
— Не знам колко дълго планираш да останеш, но не е лошо да подремнеш малко. С жена ми живеем в студио и няма да можем да ви настаним при нас. Но мога да ви дам ключовете за апартамента на мама. Не е далеч, на около петнайсетина минути от тук е.
— Много мило, но Рийд вече е резервирал стая в хотел.
— Добър съпруг си имаш. Не е зле и той да си полегне. Бдеше над теб като ястреб, докато спеше, и изглежда не по-малко стресиран от теб.
Като се има предвид, че не се отделях нито за секунда от Шарлът, заключението му беше съвсем логично.
— Ами, Рийд не ми е съпруг… шеф ми е — измънка Шарлът.
Джейсън повдигна вежди и отпи от кафето си.
— Шеф, а?
— Да, работя във фирмата му в Ню Йорк.
— Заради убийствения поглед, който ми хвърли, когато ни видя да танцуваме, предположих, че ти е съпруг.