Шарлът ме стрелна с очи.
— Ами… сложно е.
Брат й се подсмихна.
— Щом казваш.
Допихме кафетата си и Джейсън отново ни подкани да отидем да полегнем. Шарлът се съгласи едва когато той каза отново да дойдем на свиждане към десет сутринта.
Хотелът се намираше на пешеходно разстояние от болницата, а на рецепцията ни настаниха за нула време. Чак когато останахме сами в притихналата стая с две грамадни легла, се запитах дали съм постъпил разумно.
— Ще си взема бърз душ — каза Шарлът.
— Гладна ли си? Хотелът е с денонощен румсървис. Да поръчам нещо, а? Не си яла, откакто потеглихме от Ню Йорк.
— Добре. Да. Да хапнем по нещо. Благодаря ти.
— Какво ти се яде?
— Поръчай ми същото като твоето.
Отпуснатите й рамене и мъката в гласа й направо ме смазваха.
— Значи по един двоен чийзбургер, големи картофки, млечен шейк и десерт?
— Става.
— Окей. Ще поръчам и по две порции свински джолан и печена катерица — пошегувах се, за да разбера дали изобщо ме слуша.
— Звучи добре — отговори Шарлът.
Не беше чула и думичка от казаното.
Румсървисът пристигна тъкмо когато Шарлът излезе от банята. Зачудих се те ли закъсняха, или нейният душ се е проточил повечко. Повдигнах сребърния похлупак от първата чиния.
— Салата „Цезар“ с пиле? — Повдигнах и втория похлупак. — Или паста пене с водка?
— Съжалявам, но май не съм гладна — въздъхна тя.
Шарлът се беше загърнала с бял хотелски халат, а мократа си коса беше усукала в голяма кърпа. В тях изглеждаше по-мъничка от всякога. Посегнах да разтрия гърдите си с ръка, ала болката беше дълбоко вътре.
— Ела тук. — Разтворих обятията си, прегърнах я силно и погладих гърба й с ръце. — Беше дълъг ден. По-точно два дни. Имаш нужда от сън.
— Ще легнеш ли до мен?
— Разбира се.
Заедно поехме към спалнята. Свалих обувките и ризата си и останах по тениска и панталон. Шарлът се нуждаеше от подкрепата ми, а не ерекцията ми да я мушка в задника. Отметнах завивките, пъхнах се в леглото и протегнах ръце към нея. Тя размота кърпата от главата си и се сгуши в мен.
Исках да кажа нещо — да я утеша. Но думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. Затова безмълвно замилвах косите и гърба й.
Изминаха десетина минути и реших, че вече е заспала, но тя прошепна:
— Благодаря ти за този дар, Рийд. Сърцето ми е разбито на хиляди парченца, защото не получих шанса да опозная майка си, но в същото време за пръв път в живота си се чувствам цяла.
Целунах я по главата и я придърпах към себе си.
— Не е нужно да ми благодариш, Шарлът. Иска ми се само да бях ти донесъл по-добра новина.
Минута по-късно дишането й стана спокойно и равномерно. Аз останах буден, за да се насладя докрай на усещането да държа в обятията си жената, в която съм лудо влюбен.
Копнеех всяка вечер да заспива, сгушена в гърдите ми. Но знаех, че това е само блян. Когато видях емоционалния срив на Шарлът при вида на умиращ човек, когото тя току-що беше открила, разбрах, че това е напомняне — за нищо на света нямаше аз да съм този, който наново да отвори празнина в душата й.
Трийсет и втора глава
Шарлът
— Ще я боли ли?
Рийд стоеше неотлъчно зад мен и стискаше раменете ми, докато разговаряхме с докторите пред стаята на Лидия. За пръв път осъзнах колко сериозна е всъщност ситуацията, когато препоръчаха да изключат животоподдържащите системи.
— Постоянно й вливаме успокоителни и болкоуспокояващи — каза доктор Коен. — Преди да извадим дихателната тръба ще увеличим дозата, за да не усети никаква болка.
— Колко дълго ще… способна ли е изобщо да диша самостоятелно? — попита Джейсън.
— Трудно е да се каже. Винаги има изключения, но при по-тежките случаи, какъвто е този на майка ви, прогнозата ни е за няколко дни. Вероятно и по-кратко.
Джейсън преглътна на сухо. Виждах, че едва сдържа сълзите си. С Рийд стояхме от лявата страна на тримата доктори, а брат ми беше съвсем сам отдясно. Застанах до него и го хванах за ръката. Той ме погледна, кимна и се прокашля.
— Брат ни пристига от Калифорния утре. Бих желал да го обсъдя с него и да му дам шанс да я види.
— Разбира се — рече доктор Коен. — Важно е да направите тази стъпка заедно. Не ви пришпорваме. Майка ви не изпитва болка. Просто на този етап няма изгледи за възстановяване. Така че е въпрос на време, а това определяте вие и вашето семейство. Ако смятах, че страда, не бих допуснал да проточваме агонията й. — Бръкна в горния джоб на бялата си престилка и извади визитка и химикал. Надраска набързо нещо на гърба й, сетне я подаде на Джейсън. — Телефонът ми е отзад. Обадете ми се, ако имате въпроси. Утре сутрин отново ще мина на визитация.