— Благодарим ви — казахме един след друг и тримата.
Поговорихме си още малко с лекарите в коридора и се върнахме в стаята на Лидия. Усещах, че Джейсън има нужда да остане сам, затова предложих на Рийд да се поразходим и казах на брат си, че ще му донесем обяд.
Тексаската жега тегнеше във въздуха. Потънали в мисли, вървяхме един до друг по пътеката около болницата.
— Трябва да се обадя на Айрис — наруших мълчанието аз. — Гузно ми е да си вземам отпуск, при положение че само от няколко месеца съм в компанията, но не мога да си тръгна сега оттук.
— Обади й се само ако имаш нужда да си поговориш с нея. Вече съм я информирал какво се случва. Преди теб имахме асистентка на временен трудов договор и се обадих на агенцията, с която работи, за да проверя дали можем да я назначим за трийсетина дни. Предположих, че ще искаш да поостанеш тук.
Поклатих глава.
— Наистина не знам как ще ти се отблагодаря за всичко, Рийд. Ти не само откри майка ми, но ме доведе при нея и не ме остави сама дори за миг. Нямаше да се справя без теб.
— Спри да ми благодариш, Шарлът. Ти би направила същото за мен. Убеден съм.
Обгърнати в уютна тишина, продължихме да крачим рамо до рамо по алеята. Не преставах да мисля за огромния жест на Рийд. Беше абсолютно прав — на негово място бих сторила същото. Дадох си сметка колко малко съм получавала в предишната си връзка.
Тод най-много да ми вземе пилешка супа от китайския ресторант, когато съм болна. И то само ако му е по път. Рийд остави собствения си живот на заден план заради мен. Даже не бях разбрала кога е резервирал стая в хотел и е разговарял с Айрис — навярно докато съм спала, за да може през останалото време цялото му внимание да е насочено към мен. Никога не ровеше в телефона си, когато сме заедно. Поредното качество, което бившият ми годеник не притежаваше. Боже, каква глупачка е тая Алисън. Рийд се раздаваше докрай дори за мен — жената, на която не възнамеряваше да се врича във вечна обич.
Не можех да си позволя да окупирам повече от времето му обаче. Рийд работеше по десет-дванайсет часа на ден. Заради малкото ни пътешествие щеше да изостане с работата си за седмици напред.
— Защо поне ти не се прибереш в Ню Йорк? Ще се оправя и сама.
— Няма да стане, Шарлът.
— Наистина… добре съм.
— Не се обиждай, но ти по принцип не си добре, камо ли пък сега — пошегува се Рийд.
— Вярно си е — разсмях се аз. — Но не можеш вечно да ми държиш ръката. Нямам представа колко дълго ще се наложи да остана.
След две-три крачки осъзнах, че Рийд не е до мен. Обърнах се назад, а той каза:
— Искаш ли да съм тук?
— Разбира се. Но си имаш работа. Вече ми помогна повече от достатъчно.
— Мога да върша по-голямата част от работата си от разстояние.
— Не и огледите.
— Има кой да ме замести. Ще остана тук, колкото е необходимо. — Пресегна се към мен. — А и за твое сведение, ми е приятно да ти държа ръката.
Сложих ръка в неговата и отстъпих назад. После се изправих на пръсти, целунах го по бузата и прошепнах в ухото му:
— Не познавам по-голяма глупачка от Алисън.
Девет дни след пристигането ни в Хюстън Лидия ван дер Камп загуби битката с болестта. Беше 11:03 вечерта в неделя. Рийд, Джейсън, по-малкият ми брат Джъстин и аз бяхме до леглото й, когато пое последната си глътка въздух. От изключването на апаратурата бяха изминали по-малко от двайсет и четири часа.
Човек никога не е подготвен за този момент. След като докторът обяви смъртта за настъпила, свещеникът прочете кратка молитва. Сетне братята ми си взеха сбогом с нея. Когато дойде моят ред, помолих другите да ме оставят насаме с майка ми.
Заговорих на глас, надявайки се душата й да е все още тук.
— Здрасти, мамо. Радвам се, че имах шанса да те опозная. Сигурно се чудиш как така съм те опознала, когато не сме си разменили нито дума. Но пък имах възможността да поговоря с братята си. Те са достойни мъже, несъмнено отгледани с много любов. Така че, макар да не успяхме да си побъбрим, те ми разказаха достатъчно за теб. И излиза, че си била наистина страхотна майка. — Избърсах сълзите от лицето си. — Зная, че не ти е било лесно да се откажеш от мен. Братята ми ми казаха, че си се чувствала, сякаш заедно с мен си оставила и частица от сърцето си. Е, в момента аз изпитвам същото. Едва открих липсващото парченце от сърцето си и отново го изгубих. Вярвам, че един ден ще се срещнем от другата страна и ще наваксаме пропуснатото време. — Наведох се и я целунах по бузата. — Дотогава ти ще бъдеш моят ангел хранител.