Посегна между краката ми и насочи члена си. Вгледан в очите ми, каза:
— Тази вечер… си моя.
Придърпа ме към себе си и нежно проникна в мен. Натежали от страст, клепачите ми сами се затвориха.
— Погледни ме, Шарлът — дрезгаво прошепна той.
Веднага изпълних желанието му.
— Гледай ме в очите. Искам да виждам красивото ти лице, докато поемаш члена ми. Единственото по-хубаво от това да мечтая за този миг, е да го видя на живо. — Направи няколко тласъка. — Боже! Страхотна си.
Не бях правила секс от цяла вечност, а Рийд се оказа доста надарен. Влажната ми плът го обгърна и той се плъзна докрай в мен.
— А ти си… огромен — отбелязах с усмивка аз.
Рийд отвърна на усмивката ми. Да го усещам вътре в себе си и да го виждам толкова щастлив, направо спираше дъха ми.
Ръцете му обхванаха задника ми и го повдигнаха. Лекият наклон му позволи да проникне още по-надълбоко. Усмивката му постепенно премина в изражение на концентрация.
— Мамка му.
Когато започна да търка клитора ми с два пръста, изпрати огън по цялото ми тяло. Никой от двама ни нямаше да издържи дълго. Полазиха ме сластни тръпки и краката ми потръпваха от конвулсии. Тласъците на Рийд ставаха все по-мощни и по-мощни.
— Искам да избухна толкова дълбоко, че частица от мен завинаги да си остане в теб.
Боже. Дяволски красив, а в същото време такъв мръсник.
Изстенах името му, когато оргазмът ме завладя. Забих нокти в гърба му, а тялото ми се разтресе неконтролируемо и светът около мен сякаш изчезна. Останахме само аз и той. Бяхме свързани на ниво, каквото не бях изпитвала досега — умовете, телата и душите ни бяха в пълна хармония.
След малко тялото ми се отпусна, а тласъците на Рийд ставаха все по-напористи и дълбоки, докато горещите му сокове не се изляха във вътрешността ми.
Просто несравнимо. По-хубаво и от фойерверките на Четвърти юли.
Дълго след това продължи да движи напред-назад ханша си, да ме обсипва с целувки и да повтаря колко съм красива. Рийд целуваше врата, бузите — дори клепачите ми. Искаше ми се този миг да трае вечно.
Когато ми се насити, леко допря устни в моите и каза:
— Благодаря ти за тази вечер, Шарлът.
Наглед невинен коментар — дори трогателен — който обаче ме върна с трясък в реалността. Рийд ми благодареше за тази вечер, защото утре нещата нямаше да са същите.
Трийсет и трета глава
Рийд
Какво ме прихвана, по дяволите?
Не исках да се разкайвам. Това би означавало, че е грешка, че сме сторили нещо нередно. А случилото се между мен и Шарлът беше тъкмо обратното. Но това не променяше факта, че е глупаво.
Една нощ.
Шарлът не беше от този тип жени и знаех, че заради днешната ми проява на слабост накрая ще я заболи още повече. Сега, когато отново разсъждавах с правилната глава, мисълта ме разтърси из основи.
През последните девет нощи я държах в обятията си, докато заспи. Колкото и да бях уморен, изчаквах да се унесе в дълбок сън и на сутринта се преструвах, че съм заспал на дивана. И всичко това в отчаян опит да не прекосявам изтънялата граница помежду ни. Но в момента някак си не ми се виждаше редно да седна пред лаптопа и да се правя, че работя. Когато и двамата се запътихме към спалнята, настана неловко мълчание.
Шарлът се пъхна в едно от леглата, а аз се закотвих на място, подсушавайки с кърпа косата си. После взех да ровя из багажа си, за да спечеля още време.
— Не ми казвай, че ще сгънеш наново всичките си дрехи, само и само да не легнеш до мен — рече с шумна въздишка тя.
Естествено, че се е досетила.
С нервен смях взех тениска от куфара и седнах в края на леглото.
— Не знам къде да спя.
Шарлът се ухили широко.
— Да не искаш да кажеш…
— Умница.
— Идвай в леглото, Рийд. — Отметна завивката тя. — И ако все още се чудиш… имам предвид в моето.
Истината е, че никъде другаде не желаех да бъда. Не й се наложи да ме подканя втори път. Загасих лампата и се мушнах под одеялото. Легнах по гръб, а Шарлът се сгуши в рамото ми. Обгърнах я с ръка и замилвах косата й.
— Вярваш ли в Бог, Рийд? — попита ме след няколко минути.
Четири месеца след диагнозата ми често си задавах този въпрос. Установих, че по-скоро се страхувам да не вярвам, което означаваше, че аз наистина вярвах в съществуването на нещо, от което да се страхуваме.
— Да.
— А вярваш ли, че има рай?
— Може би.
— Дали кучетата отиват там?
Усмихнах се в мрака. Толкова типично за Шарлът. За миг си помислих, че подхваща философска дискусия за съществуването на ад и рай, а всъщност я интересуваше къде отиват кучетата.