Вгледах се внимателно в Шарлът. Поне отстрани ми изглеждаше съвсем наред.
— Какво имате предвид?
— Останах с впечатлението, че сте си близки, а и след като работите заедно, ще сте до нея всеки ден. Бихте ли я наглеждали, заради мен?
— Да…
— Не знам дали сте наясно, но Шарлът страда от латентно чувство за изоставеност. Често срещано е при осиновените деца. Но при всеки проявите са различни. При някои хора води дори до посттравматичен стрес — продължи Нанси.
— Нямах представа, че все още го изживява — отвърнах.
— Всеки си има проблеми. Шарлът се опитва да ги скрие дълбоко, а после действа импулсивно, за да избегне чувствата, които в действителност изпитва.
Като например да плаче истерично, а в следващия момент да й се прави секс под душа.
— Трудното за нея тепърва предстои — каза Нанси. — Когато всичко приключи и няма повече посещения в болницата, няма семейни срещи и взаимна подкрепа. Когато всички се приберат у дома и животът им продължи постарому, тя няма да е готова за това. Тогава ще се тревожа най-силно за дъщеря си.
— Как мога да помогна?
Нанси ме потупа по крака.
— Просто бъди до нея. Когато си изоставен от най-близкия си човек, ставаш недоверчив. Връзката й с оня нещастник, Тод, допълнително потвърди убеждението й, че хората в живота й рано или късно си отиват. Така че най-важното за нея е да знае, че има на кого да разчита.
Трийсет и четвърта глава
Рийд
Когато се прибрахме в Ню Йорк, вече нищо не беше същото.
Шарлът си взе необходима почивка, за да прочисти главата си от преживяното в Хюстън. Реши да погостува на родителите си в Покипси и аз напълно подкрепях тази идея, макар без нея офисът да беше сив и скучен.
Благодарен бях, че избра да потърси упование не в мен, а в родителите си. Не че не исках да й бъда опора — напротив. Просто след случката в онази хотелска стая в Тексас едва ли щях да съм в състояние да използвам мозъка си, а ми предстояха важни решения.
„Най-важното за нея е да знае, че има на кого да разчита.“
Нанси Дарлинг навярно дори не подозираше колко вредно е всъщност моето присъствие в живота на дъщеря й. Шарлът си въобразяваше, че знае кое е добро за нея. Все още бе толкова млада и наивна. Дори да не разполагаме с дълго време, щяло да й бъде достатъчно. Лесно й е да го каже сега, когато съм в цветущо здраве. Дали би казала същото, ако след година-две съм на легло?
Трябваше да внимавам. Когато правихме секс, падна и последната преграда помежду ни.
Пламенен, умопомрачителен секс, който ще помня, докато съм жив.
Казах й, че ще е само за една нощ, и възнамерявах да удържа на думата си. Нарушим ли правилото за едната нощ, връщане назад няма. Да не говорим, че би се привързала още по-силно към мен.
Но не искам ли точно това?
Непрестанно се разкъсвах между егоистичното желание да бъда с Шарлът, и разумното решение да се отдръпна от нея.
Адски трудно ми беше да си го призная, но имах нужда от брат си. През повечето време Макс се рееше из облаците, но станеше ли напечено, се обръщах за съвет именно към него.
Макар да не беше денят от седмицата, в който обикновено ни удостояваше с присъствието си, Макс все пак направи жеста да дойде специално заради мен.
Появи се в офиса ми с кутия понички и две кафета — очевидно належащи при провеждането на важни разговори. Не познавах друг човек, който да консумира купища боклуци, без да разваля стройната си фигура.
Отхапа от бухтичката си и заговори с пълна уста:
— Братле, умираш ли, или какво? Не си спомням кога за последно си ме викал да си говорим.
Аз обаче си спомнях. Беше в деня, в който научих за множествената склероза.
— Сядай, брат ми — отвърнах.
— За какво става дума?
— За Шарлът.
— Здравата си хлътнал по нея. Баба ми разказа, че си я завел да види умиращата си майка в Тексас. Лудница. Държи ли се Шарлът?
— Ще поостане за малко при родителите си. Аз самият май се нуждая от отпуска.
Той присви подозрително очи.
— Изчука я, нали? — Мълчанието ми отговори на въпроса му. — Щастливо копеле си ти.
— Чудя се как да постъпя, Макс — отвърнах с въздишка аз.
— Какво има да се чудиш?
— Знаеш, че не исках да се забърквам с нея заради болестта ми. Сгафих сериозно.
— Не виждам къде е проблемът. — Брат ми взе втора поничка и я размаха към мен. — Струва ми се, че искаш да ти кажа как безболезнено да се отървеш от най-хубавото нещо, което ти се е случвало някога. Да ти приличам на магьосник? А и на всичкото отгоре си влюбен в нея, нали?