Реших да летя до Париж и да поостана там няколко дни, а след това да хвана нощния влак за Рим. Бях си запазила спално купе. Е, желанието в списъка ми не бе съвсем същото, но и това щеше да свърши работа.
Внимателно изрязах бележката на Рийд от роклята, прочитайки я отново и отново.
На Алисън
Тя каза: „Прости ми, че съм такава мечтателка“, а той я хвана за ръка и отвърна: „Ти ми прости, че не съм бил до теб по-рано, за да мечтаем заедно“. — Дж. Айрън Уърд
Благодаря ти, че сбъдна всичките ми мечти.
Твоят любим,
Рийд
Как само копнеех за любовта му. Ала може би вече не беше способен да обича. Поне не и по онзи начин, който прозираше от прочувственото послание в бележката. Колкото и да ми се искаше, не можех да го принудя да погледне на нещата с моите очи. Не ми останаха сили да се боря за сърцето на Рийд Истууд.
Прилежно опаковах роклята в голяма бяла кутия, надявах се да донесе късмет на новата си собственичка — Лили Хоул от Медисън, Уисконсин. На мен магията й вече не ми действаше.
Тази рокля промени живота ми из основи. Срещна ме с Рийд — мъжа, с когото изживях едни от най-незабравимите си мигове; мъжа, който ми помогна да открия себе си.
Погледнах я за последен път и сложих капака на кутията, сякаш затварях книга с приказки. Любовта не се изразяваше в красиви рокли и трогателни думи, а в това да си с някого не само в хубавите, но и в трудните моменти. Както аз бях готова да бъда до Рийд, стига само да ми позволеше. Да обичаш, означава и да си способен да простиш — както простих на майка си.
Не ми беше никак лесно да се откажа от Рийд особено след онази нощ в Хюстън. Но щом невероятният секс не беше в състояние да ни сближи, то какво друго оставаше? До болка ми липсваше допира на тялото му, да го усещам вътре в себе си. Споменът ме държеше будна нощем. Сляхме се в едно физически, а емоционално продължаваше да ни дели огромно разстояние. Колко още пъти щях да понеса да бъда отблъсната? Предпочитах да съм сама, пред това да си играя на котка и мишка с недостъпния Рийд. Никак не ми се искаше, но може би щеше да се наложи да напусна фирмата. Предстояха ми големи решения и се надявах презокеанското пътешествие да прочисти съзнанието ми.
Първият ми ден в Париж премина в тъпчене с багети и сирене.
Започнах да се питам дали вместо заредена с енергия, няма да се върна в Щатите с няколко килограма по-тежка. Но в крайна сметка идеята на това пътуване беше не само да открия отговорите на хилядите въпроси в главата си, но и да се отдам на бездействие и почивка.
Парижаните около мен пушеха цигари, пиеха кафе и говореха на език, който така и не успях да науча. Потънала в свой собствен свят, аз се наслаждавах на платото си със сирена и плодове.
Възнамерявах да посетя възможно най-много местни ресторантчета, преди да се кача на влака за Италия.
Макар да бях сама, не се чувствах самотна. Най-вече защото всички около мен също се бяха отдали на уединение. Като художника, който скицираше нещо на лист хартия в ъгъла.
Извисяващата се в далечината Айфелова кула ми напомняше от време на време да вдигам поглед от чинията, за да не пропусна нито частица от красотата на това вълшебно място. Вместо в хотел, отседнах в къща за гости в „Сен Жермен де Пре“ — кокетен малък квартал недалеч от кулата. Утре смятах да прекратя кулинарната си обиколка и да посетя „Нотр Дам“ и Лувъра.
Очите ми се спряха върху мъж, който отзад изглеждаше досущ като Рийд — тъмна коса, костюм, широки рамене. Сърцето ми подскочи при мисълта да е до мен в момента.
Мъжът седеше сам и четеше вестник. Изведнъж осъзнах, че дори да прекосиш Атлантика в опит да се разсееш и притъпиш болката в сърцето си, все ще се намери какво да те върне в действителността. Минута по-късно до мъжа се появиха жена и две дечица с румени личица. Той стана от стола си и се наведе да прегърне малките ангелчета. Аз продължавах да виждам Рийд в непознатия парижанин. Рийд и животът, който можеше да има, ако не бе подвластен на страховете си. Животът, който забраняваше и на двама ни.
От очите ми бликнаха сълзи. Представях си каква ли гледка съм отстрани.
Тъкмо тръгвах към следващата си кулинарна дестинация, когато художникът в ъгъла се запъти към мен. Смотолеви нещо на френски, намигна и ми подаде портрета, върху който работеше допреди малко. Преди да съм успяла да кажа и дума, си плю на петите и изчезна.
Когато погледнах картината, направо се шашнах. В ръцете си държах най-ужасния портрет, който бях виждала някога. Ужасен не защото е нарисуван зле, а защото най-вероятно пресъздаваше точно как изглеждам днес — захапала парче багета, със зачервени от плач очи. Утре предстоеше да видя портрета на Мона Лиза. Емоционалната развалина на платното пред мен бе пълна нейна противоположност.