Изискванията на Питей бяха скромни. Вино. Цигари. Нещо за ядене. Кошчетата за отпадъци бяха постоянен източник на метални кутийки от напитки и бутилки, които той връщаше срещу пари в гастрономите. Когато имаше желание, Питей вземаше гъба и шише с вода и заставаше на западния изход на Петдесет и шеста улица към магистралата. Шофьорите не искаха да зацапва стъклата на колите им, но повечето се страхуваха да го отпъдят. Дори миналата седмица чу една стара вещица да се кара на шофьорката на „Мерцедес“.
— Защо позволяваш да те бавят по такъв начин, Джейн?
Питей хареса отговора:
— Защото не искам, майко, да ми издерат колата отстрани, ако откажа.
Питей никога не драскаше колите, когато го отпъждаха. Просто отиваше при следващата кола, въоръжен с бутилката и с предразполагаща усмивка.
Вчера беше един от щастливите му дни. Заваля слаб сняг, но достатъчно, за да разкаля уличното платно, и гумите хвърляха мръсни пръски по стъклата на колите зад тях. Само неколцина отказаха помощта на Питей на западния изход. Докара си осемнадесет долара, които стигаха за голям сандвич, цигари и три бутилки евтино червено вино.
Снощи се беше настанил в своята палатка, увит в старото войнишко одеяло, което бе получил от Арменската църква на Второ авеню. Плетена скиорска шапка пазеше главата му от студа, а проядената от молци кожена яка на парцаливото палто уютно обгръщаше врата му. Беше изял сандвича с първата бутилка вино, после се разположи удобно с цигара в ръка, като бавно отпиваше, доволен и затоплен, потънал в алкохолно опиянение. Тате, посветен във вярата. Мама се връща у дома, в апартамента на Тремънт авеню, изтощена от чистене в хорските къщи. Жена му Бърди. „Усойницата“, така трябваше да й викат.
Развесели се от тази игра на думи. Къде ли е сега? А детето? Хубаво детенце.
Питей не беше сигурен дали чу шума от спирането на кола. Воден от инстинктивното желание да защити своето владение, той се помъчи да се върне към действителността. Дано не са полицаи, които идват да съборят убежището му. Не. Ченгетата не се занимаваха с такива работи посред нощ.
Може би е някой наркоман. Питей сграбчи празна Винсна бутилка за гърлото. По-добре да не се опитва да влиза тук. Но не дойде никой. След няколко минути чу как колата запали отново. Внимателно надникна навън. Задните светлини изчезваха по пустата Западна магистрала. Може на някой да му се е допикало, помисли си той и посегна към втората бутилка.
Когато Питей отвори очи, беше вече късно следобед. Усещаше главата си празна и пулсираща. Вътрешностите му горяха. Устата му вонеше. Надигна се. Трите празни бутилки не му предлагаха никакво успокоение. В джоба на палтото си откри двадесет цента. „Гладен съм“, простена наум той. Като подаде глава иззад парчето ламарина, която служеше за врата на подслона му, реши, че трябва да е късно следобед. Сенките по кея бяха дълги. Погледът му попадна върху нещо, което очевидно не беше сянка. Питей присви очи, измърмори нещо нецензурно и с мъка се изправи.
С вдървени крака и несигурна походка той се затътри към онова, което лежеше на кея.
Жената беше слаба. Млада. Червеникави къдрици се виеха, около лицето й. Питей веднага разбра, че е мъртва. На врата й имаше колие. Беше облечена с панталон и риза. Краката й бяха обути в различни обувки.
Колието блещукаше на гаснещата светлина. Злато. Истинско злато. Питей нервно навлажни устни. Подготви се вътрешно за шока от докосването на мъртвата плът и заопипва зад главата на жената за закопчалката на красивото колие. Пръстите му трепереха. Подути и несигурни, те не можеха да го откопчеят. Господи, колко студена беше!
Не искаше да разваля колието. Дали пък не можеше да го изхлузи през главата й? Като се опитваше да не гледа нараненото и покрито с вени гърло, той задърпа масивната златна верижка.
След като Питей успя да освободи украшението и го пъхна в джоба си, по лицето на Ерин останаха мръсни отпечатъци от пръсти. Обиците. Те също бяха златни.
В далечината Питей чу воя на полицейска сирена. Скочи като подплашен заек и забрави за обиците. Трябваше да изчезва. Да си прибере нещата и да търси нов подслон. Когато открият тялото, самото му присъствие тук ще бъде достатъчно за полицаите.
Усещането за предстояща опасност го отрезви. С преплитащи се крака се втурна обратно в барачката. Всичко, което притежаваше, можеше да се вмести във войнишкото му одеяло. Възглавницата. Два чифта чорапи, малко бельо. Бархетна риза. Чиния, лъжица и чаша. Кибрит. Цигари. Стари вестници за студените нощи.