И този път съобщи служебния и домашния си телефон.
Както винаги движението в петък вечер по пътя към Бриджуотър беше много натоварено. Едва след като мина Патерсън, пътят започна да се разчиства. Оттам с всеки километър гледката ставаше все по-прекрасна. Наш усети как напрежението му изчезва. Когато влезе в Скотсхейс, вече се чувстваше превъзходно.
Баща му бе купил имението, когато Майкъл беше на единадесет години. Четиристотин акра градини, гори и поляни. Плувен басейн, тенис корт, конюшни. Къщата беше копие на господарски дом в Бретон. Каменни стени, керемиден покрив, зелени капаци на прозорците, галерия от бели колони. Всичко на всичко двадесет и две стаи. В половината от тях Майкъл не бе влизал от години. Ирма и Джон Хюз, семейството икономи, се грижеха за всичко.
Очакваше го приготвената от Ирма вечеря. Сервира му я в кабинета. Майкъл се настани в любимото си старо кожено кресло и зачете записките, които щеше да използва утре, когато започне да пише следващата глава от книгата, си. В нея щеше да разгледа психологическите проблеми на онези, които, отговаряйки на обяви за запознанства, изпращат свои снимки отпреди двадесет и пет години. Имаше намерение да се съсредоточи върху причините, които ги караха да вършат тази дребна измама, и оправданието, което измислят, когато отидат на срещата.
Това се беше случвало на много млади жени, с които беше разговарял. Няколко от тях бяха изпитали истинско възмущение. Други пък се забавляваха.
В десет без петнадесет Майкъл пусна телевизора в очакване на новините и отново се зачете в бележките си. Когато чу името Ерин Кели, се стресна. Сграбчи дистанционното управление и усили звука докрай, така че гласът на говорителя закънтя из стаята.
— Ерин — каза на глас той, — кой е могъл да ти стори това?
В петък вечерта, преди да се отправи към дома си в Скарсдейл, Дъг Фокс се отби да пийне нещо в бар „Харви“. Барът беше любимо място на уолстрийтската тълпа. Както обикновено беше претъпкан и никой не обръщаше внимание на новините по телевизията. Дъг не чу съобщението за намереното на кея тяло.
Когато беше сигурна, че той ще се прибере, Сюзън хранеше първо децата и го чакаше, за да вечерят заедно, но днес, прибирайки се в осем часа, я завари да чете в хола. Тя почти не го погледна и се отдръпна при опита му да я целуне по челото.
Дони и Бет бяха отишли на кино с Гудуинови, обясни тя, Триш и бебето спяха. Не предложи да му приготви нещо за ядене. Зачете се в книгата отново.
За миг Дъг несигурно остана прав до нея, сетне се обърна и отиде в кухнята. „Защо тъкмо сега, когато съм гладен, трябва да се държи по този начин? — раздразнено си помисли той. — Сърдита е, защото не съм се прибирал две вечери, а снощи много закъснях.“ Отвори хладилника. Единственото, което Сюзън правеше добре, беше готвенето. В растящия си гняв реши, че след като е успял да се прибере, поне трябваше да му е приготвила нещо.
Грабна опаковките с шунка и сирене и си взе хляб от кутията на плота. На кухненската маса лежеше седмичното издание на местния вестник. Дъг си направи сандвич, сипа си бира и докато ядеше, заразлиства вестника. Вниманието му беше привлечено от спортната страница. По време на междуучилищното първенство отборът на Скарсдейл неочаквано победил отбора на Добс Фери. Победният кош бил вкаран от втория нападател Доналд Фокс.
Дони! Защо никой не му беше казал?
Дъг усети как дланите му започнаха да се изпотяват. Ами ако Сюзън се е опитвала да го намери по телефона във вторник вечерта? Дони беше разочарован и мрачен, когато Дъг му каза, че може да не си дойде за мача. Съвсем в стила на Сюзън беше да предложи да му съобщят новината по телефона.
Вторник вечер. Сряда вечер.
В хотела имаше нова телефонистка. Не беше като другото девойче, което с готовност приемаше стотачките, които от време на време й даваше.
— Запомни, който и да ме търси, съм излязъл. Отишъл съм на заседание. Ако пък е прекалено късно, помолил съм да не ме безпокоят.
Новата телефонистка имаше вид сякаш позира за реклама на съвестта. Той все още търсеше начин как да я убеди да лъже. Но това не го тревожеше особено много. Беше обучил Сюзън да не го търси по телефона, когато остава в града „по важна работа“.
Ала тя вероятно се е мъчила да го открие във вторник вечерта. Беше убеден в това. В противен случай щеше да накара Дони да му се обади в сряда в службата. А онази глупачка, телефонистката, сигурно й е казала, че няма никакви срещи и че в апартамента на фирмата няма никой.