— Защо не напуснеш Бюрото и не си намериш работа, където да печелиш добри пари?
Днес бе сграбчил първата вратовръзка, която му попадна, и си я беше завързал в асансьора. Беше в кафяво и зелено. Костюмът му беше син на тънки райета.
Алис беше сега госпожа Малкълм Дръкър. Малкълм носеше вратовръзки „Херме“ и ушити по поръчка костюми. Хенк бе казал на Винс, че Малкълм се е напомпал до размер петдесет и две. Петдесет и втори за ниски фигури.
Наш беше облечен в сиво туидово сако с връзка на червени и сиви шарки. Има приятна външност, призна Винс. Силна брадичка, дълбоко хлътнали очи. Кожата на лицето му беше леко обрулена от вятъра. Винс харесваше мъже, на които им личеше, че не се страхуват от лошото време.
Той започна направо:
— Д-р Наш, оставили сте две съобщения на телефонния секретар на Ерин Кели. Това ни кара да мислим, че сте я познавал, че сте се срещал с нея. Вярно ли е?
— Да. В момента пиша книга, която разглежда от социална гледна точка явлението „обяви за запознанства“. Издателят е „Кърнс и Браун“, редактор е Джъстин Кроуел.
„Само и само да не си помисля, че наистина се е опитвал да си намери приятелка“ — мина през главата на Винс, но бързо отпъди тази мисъл.
— Какъв беше случаят с Ерин Кели? Вие ли отговорихте на нейната обява, или тя на вашата?
— Тя отговори на моята — Наш отвори чекмеджето си. — Предполагах, че ще ми зададете този въпрос. Ето я обявата, на която отговори. Тук е и писмото й. Срещнахме се в бара на Пиер на тринадесети януари. Беше хубава млада дама. Изразих учудването си, че жена с такава привлекателна външност прибягва до услугите на обявите, за да си намери приятел. Тя честно си призна, че върши това заради своя приятелка, която работи върху документален филм. Обикновено по време на такива срещи не споделям своите причини, но с нея бях откровен.
— Само един път ли се срещнахте с нея?
— Да. Бях много зает. Оставаше ми много малко да завърша книгата си и бързах. Бях решил да се обадя на Ерин, когато предам ръкописа. Миналата седмица разбрах, че това няма да стане по-рано от месец. Не искам да го претупвам.
— И решихте да й се обадите.
— Да, позвъних в началото на седмицата. Опитах отново миналия вторник. Не, беше петък, точно преди да замина за почивните дни.
Винс внимателно прочете писмото, което Ерин беше изпратила на Наш. Към него беше прикачена неговата обява: „Разведен, лекар, тридесет и седем годишен, висок ръст, привлекателна външност, добро обществено положение, с чувство за хумор. Обича ските, ездата, музеите и концертите. Търси привлекателна неомъжена или разведена жена с творческа професия. П.к. 3295.“
Писмото на Ерин гласеше:
„Здравей п.к. 3295, може би съм точно онази, която търсиш. Не, не съвсем. Имам добро чувство за хумор. Аз съм на двадесет и осем години, висока съм метър и шестдесет и осем, тежа петдесет е шест килограма, а най-добрата ми приятелка казва, че имам много привлекателна външност. Аз съм дизайнер на бижута и съм на път да стана много известна. Карам добре ски, мога да яздя, ако конят е бавен и дебел. Определено обичам да ходя по музеи. Истината е, че много от идеите за бижутата вземам от тях. А музиката е нещо, без което не мога.
До скоро.
— Разбирате защо се обадих — каза Наш.
— И твърдите, че не сте я виждал втори път?
— Нямах тази възможност — Майкъл Наш се изправи. — Съжалявам, но трябва да свършваме. Първият ми пациент ще дойде по-рано от обичайното време. На ваше разположение съм, ако имате нужда от мен. С удоволствие ще ви помогна.
— По какъв начин смятате, че бихте ни помогнали, докторе? — докато задаваше въпроса, Винс също се изправи.
— Нямам представа — повдигна рамене Наш. — Вероятно изпитвам инстинктивно желание един убиец да бъде справедливо наказан. По всичко личи, че Ерин Кели обичаше живота и можеше да направи много. Беше само на двадесет и осем години — той протегна ръка. — Не уважавате особено много психоаналитиците, нали, господин Д’Амброзио? Смятате, че тези невротизирани хора, които мислят само за себе си, плащат много пари, за да идват при нас и да се оплакват. Позволете ми да ви кажа как аз гледам на моята работа. Професионалният ми живот е посветен на опитите ми да помогна на хората, които по независимо какви причини са застрашени от потъване. Някои случаи са леки. Аз съм като спасител на плажа, който се хвърля във водата, защото е видял, че някой потъва, и просто го извежда на брега. Други случаи са доста по-тежки. Тогава сякаш се опитвам да спася корабокрушенец по време на буря. Нужно ми е много време, за да стигна до него, а вълните ме дърпат назад. Изпитвам приятно чувство на задоволство, когато успея да спася този човек.