— Така ли мислиш? — тихо каза Нона и си помисли, че Лиз никога не й е харесвала.
— Този агент от ФБР, Винс Д’Амброзио, е много симпатичен — продължаваше да бъбри Лиз, без да забелязва неприязънта на Нона. — Вчера говорих с него. По време на предаването иска да покаже снимките на изчезналите момичета и да предупреди зрителите, че те всички са отговаряли на обяви за запознанства. Освен това иска да пита дали някой знае нещо за тях. Това малко ме притеснява. Не искам предаването ни да звучи като от поредицата „Действителни престъпления“, но какво можем да направим — изправи се и се приготви да си върви. — А, и нещо друго. Нали познаваш онази жена Барне от Ланкастър, чиято дъщеря Клер от две години е изчезнала. Вчера ми дойде нещо гениално наум. Защо не я поканим за предаването. Съвсем за кратко. Сблъсках се с Хамилтън и той смята, че това е страхотна идея, но каза да се разбера с теб.
— Никой не се сблъсква с Остин Хамилтън — Нона усети как гняв прорязва обземащата я с всеки изминал ден летаргия. Нито за миг не можеше да отпъди мисълта за Ерин от главата си. Онова лице, което във всеки момент бе готово да ти дари усмивка, онова нежно, изящно тяло. Подобно на останалите в курса по валс, където се бяха запознали, Нона беше доста добра танцьорка, но Ерин и Дарси бяха изключителни. Особено Ерин. Всички спираха да я гледат, когато танцуваше валс с инструктора. „И аз се сприятелих с тях и споделих великата си идея за този документален филм. Дано Винс Д’Амброзио излезе прав. Той предполагаше, че Ерин е станала случайна жертва на някой, който е имитирал чужд почерк. Дано, Боже, това да е вярно! — молеше се Нона. — Дано да е така.“
А ако Ерин бе умряла, защото беше отговорила на обява за запознанства, нека това предаване да помогне за спасението на някой друг.
— Ще се обадя на госпожа Барне в Ланкастър — каза тя на Карол и в гласа й пролича явно нежелание да разговаря повече с нея.
Дарси седеше върху перваза на прозореца на спалнята, която декорираше за момичето, което скоро щеше да се върне от болницата. Месинговото легло на Ерин щеше да стои чудесно в тази стая. Очарователното шкафче от началото на века, което беше купила от Олд Тапан миналата седмица, имаше дълбоки чекмеджета. Приличаше на малък скрин и нямаше да запълни стаята. Сегашният двоен скрин, очукана мебел с махагонов фурнир, беше истински ужас. Допълнителни високи рафтове в гардероба щяха да поемат обемистите дрехи.
Усещаше как майката на момичето, с уморено изражение върху приятното си лице, тревожно я следи.
— Лиза прекара толкова дълго време в мрачната болнична стая, та си помислих, че ако освежим стаята й, може да й се отрази добре. Очаква я продължително лечение, но тя е смело момиче. Каза на лекарите, че ще се върне в часовете по танци след две години. Едва проходи отново и щом чуе музика, започва да танцува.
Лиза била блъсната от велосипедист, който карал с висока скорост срещу движението по еднопосочна улица. Съборил я на земята, счупил краката й в глезените и стъпалата.
— Тя обича да танцува — добави тъжно майката.
„Обича музиката, обича да танцува.“ Дарси се усмихна, като си спомни сложения в рамка постер, който висеше в спалнята на Ерин. Тя често й казваше, че това е първото нещо, което вижда сутрин, и то развеселява целия й ден. Дарси се насили да потисне инстинктивното си желание да го запази за спомен.
— Имам нещо точно за онази стена — каза тя и усети как постоянната болка леко я отпусна. Сякаш Ерин кимна одобрително.
Агенцията „Харкнес“ в източната част на Четиридесет и пета улица беше дискретната детективска фирма, която Сюзън Фокс ангажира да проследи нощните похождения на съпруга й Дъглас. Договорената сума от хиляда и петстотин долара й се стори символична. Точно толкова бе отделила в лична сметка, в която спестяваше за рождения ден на Дъг през август. Усмихна се тъжно, докато пишеше чека.
В сряда позвъни на Керъл Харкнес:
— Днес мъжът ми ще има едно от прословутите си псевдозаседания.
— Ще изпратим Джо Пабст, един от най-добрите ни хора, да го следи — я увериха от другия край.
В четвъртък добродушният, тежко сложен Пабст докладва на шефа си:
— Този тип е голямо нещо. След работа отива с такси до „Лондонските тераси“. Там има апартамент, пренаел го е за две години от някой си Картър Фийлдс, инженер. Записал се е като Дъглас Фийлдс. Добре го е измислил. По този начин не прави нарушение, а и не предизвиква съмнение нито у колегите си, нито у близките си. Освен това инициалите са същите. На това се казва късмет. Не трябва да крие копчетата за ръкавели, украсени с монограми — Пабст заклати глава в неохотна възхита. — Съседите мислят, че е художник. Портиерът ми довери, че в апартамента има много картини с посвещения, а аз му казах, че съм там по държавни дела. Пъхнах му обичайните двадесет долара да си държи езика зад зъбите.