Първия си голям шанс с „Бертолини“. Тези думи звучаха в главата й, докато говореше по телефона, докато преглеждаше вестниците от Кънектикът и Ню Джърси, търсейки обяви за продажби и размяна на жилища, и докато беше в апартамента, който обзавеждаше, и докато обядваше с кафе и сандвич в една закусвалня.
Именно тогава разбра какво пораждаше безпокойството й. Първия й голям шанс с „Бертолини“. Ерин й бе казала, че ще получи двадесет хиляди долара за проектирането и изработването на колието. Поради бързото развитие на събитията тя забрави странното обаждане, записано на телефонния секретар на Ерин. Ще им позвъни веднага, щом се върне на работа, за да провери.
Алдо Марко вдигна телефона. Дали пак някой член от семейството не искаше нещо?
— Аз съм изпълнител на завещанието на Ерин Кели — думите звучаха ужасяващо в ушите й.
Плащането било вече извършено на мениджъра на госпожица Кели, Джей Стратън. Някакви неприятности?
— Не, никакви.
Значи така, Стратън се е представил за мениджър на Ерин.
Нямаше го вкъщи. Остави на телефонния секретар доста рязко съобщение.
Джей Стратън й се обади малко преди пет.
— Дължа ви извинение. Разбира се, че трябваше да ви се обадя по-рано. Нямаше ме тук. На чие име да издам чека? — каза на Дарси, че докато бил извън града, непрекъснато мислел за Ерин. — Такова красиво и способно момиче. Абсолютно съм сигурен, че я е убил някой, който е знаел за това бижу, а после се е опитал да направи така, че да изглежда като имитация на чужд почерк.
„Ти единствен знаеше за бижуто.“ Струваше й усилие да слуша Стратън, да отговаря любезно на съчувствените му слова. Отново щял да замине за няколко дни. Тя се съгласи да се срещне с него в понеделник вечерта.
Дълго след като затвори телефона, Дарси продължи да гледа замислено, зареяла поглед пред себе си, после изрече на глас:
— Все пак, както казахте, господин Стратън, наистина двама от най-добрите приятели на Ерин трябва да се опознаят по-отблизо — тя въздъхна. Най-добре да свърши някаква работа, преди да стане време да се приготвя за следващата си среща с ПК 1527.
Винс замина за Ланкастър с първия полет в петък сутринта. Беше настоявал бащата на Клер Барне да не казва никому извън семейството за пратката с обувките. Ала когато слезе на летището, видя, че местните вестници бяха поместили историята с шумни заглавия. Обади се в дома на Барне и от прислугата разбра, че предишната нощ госпожа Барне била спешно откарана в болница.
Лорънс Барне беше тежко сложен мъж с шефски вид, който сигурно при други обстоятелства щеше да се държи началнически. Седнал отстрани на леглото редом с млада жена, той тревожно се взираше в съпругата си, на която бяха дали силни успокоителни лекарства. След като Винс се легитимира, излязоха в коридора.
Барне представи младата жена като другата си дъщеря Карен.
— Някакъв журналист случайно се намираше, в приемната на болницата, когато дойдохме — беззвучно каза той. — Чу писъците на жена ми за получения пакет и за това, че Клер е мъртва.
— Къде са сега обувките?
— У дома.
Карен Барне го закара с кола да ги вземе. Юрисконсулт в голяма фирма в Питсбърг, тя никога не бе споделяла надеждите на родителите си, че един ден Клер неочаквано ще се появи.
— Ако беше жива, в никакъв случай нямаше да пропусне възможността да участва в постановка на Томи Тюн.
Домът на Барне беше голяма къща в колониален стил, разположена в красива местност. Градината им е най-малко четири декара, помисли си Винс. На улицата беше спряла подвижна телевизионна станция. Карен бързо я отмина, сви по алеята и спря пред задния вход. Един полицай препречи пътя на журналист, който се втурна към нея.
Стените в хола бяха отрупани със семейни снимки. На много от тях се виждаха Карен и Клер в най-различни възрасти. Карен свали една снимка от пианото.
— Направих тази снимка на Клер последния път, когато се видяхме. Разхождахме се в Сентрал парк само няколко седмици, преди да изчезне.
Елегантна. Симпатична. Руса. Двадесет и няколко годишна. Весело усмихната. Имаш вкус, човече, тъжно си помисли Винс.