В кухнята цареше обичайната суматоха. Тринадесетгодишният Дони и дванадесетгодишната Бет дъвчеха с пълни усти. Сюзън непрекъснато повтаряше, че училищният автобус вече чака долу. Бебето се клатушкаше около тях, напикано и с изпоцапани ръчички. Триш повтаряше, че днес не иска да ходи на детска градина, а иска да си стои вкъщи и заедно с мама да гледа „Всички мои деца“ по телевизията.
Сюзън бе облякла върху нощницата си стар фланелен халат. Когато се ожениха, тя беше много хубаво момиче, но хубавото момиче сега се беше запуснало. Тя се усмихна на Дъг и му наля кафе.
— Палачинки ли искаш или нещо друго?
— Нищо не искам. — „Няма ли някога да престане да ми задава тези въпроси всяка сутрин?“ Дъг бързо се отмести, тъй като бебето се опита да прегърне крака му. — По дяволите, Сюзън, ако не го миеш, поне не му давай да се приближава до мен. Не мога да ходя на работа с лекета.
— Автобусът! — изкрещя Бет. — Довиждане, мамо. Довиждане, татко.
Дони грабна учебниците си.
— Ще дойдеш ли на баскетболния мач довечера, татко?
— Ще се върна късно, сине. Имам важна среща. Следващия път непременно ще дойда, обещавам.
— Добре — Дони блъсна вратата след себе си.
Три минути по-късно Дъг беше в мерцедеса си на път за гарата, укорителното „опитай се да си дойдеш навреме“ на Сюзън още звучеше в ушите му. Усети как нервите му започват да се отпускат. На тридесет и шест години, вързан до една дебела жена и четири шумни деца в един провинциален дом. Мечтата на американеца. На двадесет и две годишна възраст си беше мислил, че постъпва умно, като взема Сюзън за жена.
За съжаление бракът с богата дъщеря не означава брак с богатството. Бащата на Сюзън беше циция. „Давай на заем, никога не подарявай.“ Сигурно това мото е било татуирано в главата му.
Не че не обичаше децата или не беше достатъчно привързан към Сюзън. Просто не биваше толкова рано да поема семейното бреме. Пропуснал беше младостта си. За Дъглас Фокс, преуспяващ банкер, виден гражданин на Скарсдейл, животът беше упражнение по скука.
Паркира и се затича към влака, като се успокояваше с мисълта, че като Дъг Фийлдс, художник ерген, цар на обявите за запознанства, животът му е лек и потаен и всеки път, когато го връхлитат нечестиви потребности, има начин да ги задоволи.
III
Сряда 20 февруари
В сряда вечерта Дарси се появи в телевизията при Нона Робъртс точно в шест и тридесет. Преди това имаше среща с клиент на Ривърсайд драйв и по телефона предложи на Нона да пътуват заедно с такси до ресторанта.
Стаята на Нона беше една от многото разхвърляни кутийки на десетия етаж на сградата на телевизионната компания „Хъдзън“. В нея имаше овехтяло дъбово бюро, отрупано с хартии, няколко шкафа за папки, чиито чекмеджета не можеха да се затварят, рафтове за справочници и ленти, едно канапенце с непривлекателен вид и началнически въртящ се стол, който Дарси знаеше, че е повреден. Едно цвете в саксия, което Нона непрекъснато забравяше да полива, стоеше клюмнало на тесния перваз.
Нона обичаше работното си място. Дарси тайно се чудеше как тази стая досега не се е самозапалила. Когато влезе, Нона говореше по телефона, затова тя излезе да потърси вода за цветето.
— То проси милост — каза тя, когато се върна.
Нона току-що бе свършила разговора. Скочи и прегърна Дарси.
— Не ме бива да отглеждам цветя.
Беше облечена с гащеризон от въжено трико в цвят каки, който меко следваше силуета на дребната й фигура. Тесен кожен колан с катарама в бяло и златисто във формата на стисната ръце обгръщаше талията й. Златисторусата й коса, която на места сивееше, беше равно подстригана и едва стигаше брадичката й. Живото й лице беше по-скоро интересно, отколкото красиво.
Дарси с радост отбеляза, че болката в тъмнокафявите очи на Нона бе почти изцяло заместена от горчив присмех. Неотдавнашният й развод й се беше отразил зле. Както тя казваше: „Сигурно е също толкова болезнено, ако след четиридесетте съпругът ти не те смени с някоя двадесет и една годишна мацка.“
— Забавих се — извини се Нона. — Ерин ще ни чака в седем.
— Между седем и седем и петнадесет — уточни Дарси, докато махаше изсъхналите листа на цветето.