Помисли си, че той сигурно съжалява за решението си да й отстъпи заседателната стая, но не беше права.
— Изглеждате изтощена — беше й казал вчера късно следобед. — Разбрах, че сте тук от осем сутринта.
— Успях да отложа някои ангажименти. Това ми се струва по-важно.
Снощи беше с ПК 3823, Оуен Ларкин, интернист от нюйоркска болница. Беше прекалено зает със собствената си особа.
— Лошото при неженените лекари е, че всички сестри не спират да ги канят на домашно приготвена вечеря. — Бил от Тулса и мразел Ню Йорк. — В мига, в който изтече срокът ми, ще се върна в онази благословена земя. А вие си стойте в тези пренаселени градове.
Тя спомена името на Ерин между другото. С поверителен тон той й каза:
— Аз не я познавам, но един мой приятел от болницата, който отговаря на тези обяви, се е срещал с нея. Само веднъж. Сега стиска палци да не си е правила списък. Последното, от което има нужда, е да го разпитват във връзка с убийство.
— Кога се е запознал с нея?
— В началото на февруари.
— Може и аз да съм се срещала с него.
— Възможно е, но само по това време. Беше се разделил с приятелката си, но се събраха.
— Как се казва?
— Брад Уейлън. Ей, започва да ми прилича на разпит. Нека си говорим за нас двамата.
Брад Уейлън. Още едно име, което Винс Д’Амброзио трябва да провери.
Крис се беше изправил до прозореца на стаята си, когато видя таксито да спира и Дарси да излиза от него. Пъхна ръце в джобовете си. Наблюдаваше как Дарси затвори вратата на таксито и тръгна към сградата. Беше ветровито, тя се сгуши в палтото си и леко се наклони напред, докато прекосяваше тротоара.
Вчера беше много зает. Имаше важни клиенти от Япония, които оглеждаха сребърната посуда от наследството на фон Уолънс, което през следващата седмица щеше да бъде обявено на търг. По-голямата част от следобеда беше прекарал с тях.
Домакинката на галерията, госпожа Вейл, беше осигурила за Дарси кафе, лек обяд и чай.
— Бедното момиче, ще си повреди очите, господин Шеридън — тревожеше се госпожа Вейл.
В четири и половина Крис слезе в заседателната стая. Мислеше си колко нетактично беше постъпил, когато заяви, че онова, което върши Дарси, е безнадеждно. Не искаше да каже това. Просто му се струваше, че шансовете на Дарси да се е срещала с някой, който е познавал Нан, и да го познае на снимки отпреди петнадесет години са най-малкото много слаби.
Вчера го беше попитала дали Нан е имала приятел на име Чарлз Норт.
Той не знаеше. Когато Винс Д’Амброзио беше в Дариън, беше задал на него и майка му същия въпрос.
Крис усети, че му се ще да слезе долу и да разговаря с Дарси. Чудеше се дали тя отново няма да си помисли, че той иска бързо да се отърве от нея.
Телефонът иззвъня. Той изчака да се обади секретарката. Миг след това тя му позвъни по уредбата.
— Майка ти е на телефона, Крис.
Грета започна направо:
— Спомняш си, че ни питаха за някой си Чарлз. След като трябваше да свалим всички тези снимки, реших да прегледам и останалите неща на Нан. Няма смисъл да оставям тази работа на теб след време. Препрочетох писмата й. Има едно от септември преди… преди да я изгубим. Току-що е започнала есенния семестър. Разказва как е танцувала с някой си Чарли, който й се подигравал, че носи ниски обувки.
— Сега ще ти прочета как точно го е написала: „Можеш ли да си представиш, че момче на моята възраст смята, че момичетата трябва да носят обувки с високи токчета?“
— Свърших прегледите в три часа и реших, че ще бъде много по-лесно да дойда тук да си поговорим, вместо да обсъждаме това по телефона. — Майкъл Наш леко се размърда, като се опитваше да си намери удобна поза на двойното канапе в стаята на Нона. През цялото време си мислеше защо такава очевидно умна и открита личност като Нона Робъртс трябва да подлага посетителите си на мъченията на тази мебел.
— Съжалявам, докторе — Нона премести папките от един удобен стол до бюрото си. — Заповядайте тук.
Наш веднага се премести.
— Трябва наистина да се отърва от тази вещ — заоправдава се Нона. — Просто никога не стигам дотам. Винаги има нещо по-интересно от купуването на ново канапе — усмихна се виновно. — Но, за Бога, не казвайте това на Дарси.