Работната стая на Дъг се намираше на четиридесет и четвъртия етаж на Световния търговски център. Беше вперил невиждащ поглед надолу, към Статуята на свободата.
Беше време да влезе в ролята на предан съпруг и баща.
И още нещо. Най-добре да престане за известно време да използва апартамента. Дрехите. Рисунките. Обявите. Ако другата седмица му се отдаде случай, ще ги пренесе във виличката.
Може би ще е добре да остави и голямата кола там.
Възможно ли беше? Дарси започна да мига и взе увеличителната лупа. Тази неголяма снимка на Нан Шеридън и приятелите й на брега на морето. Техникът в дъното. Прилича ли й на някого, или си въобразява?
Тя не чу Крис Шеридън да влиза. Тихият му поздрав и „Не искам да ви прекъсвам, Дарси“ я стреснаха.
Крис бързо започна да се извинява.
— Почуках, но не ме чухте. Ужасно съжалявам.
Дарси разтърка очи.
— Не би трябвало да чукате. Вие сте си у дома. Мисля, че е време да тръгвам.
Той видя увеличителната лупа в ръката й.
— Попаднахте ли на нещо?
— Не съм съвсем сигурна. Просто този там… — тя посочи фигурата зад тълпата момичета — … прилича малко на едни, когото познавам. Помните ли къде е правена тази снимка?
Крис внимателно разгледа снимката.
— На остров Бел. Това е на няколко мили от Дариън. Една от най-добрите приятелки на Нан има вила там.
— Може ли да я взема?
— Разбира се. — Крис загрижено наблюдаваше как Дарси прибра снимката в чантата си и започна старателно да подрежда вече прегледаните. Движенията й бяха бавни, почти механични, имаше вид на страшно уморена.
— Дарси, имате ли среща довечера?
Тя кимна.
— Вечеря или само аперитив?
— Опитвам се да мина само с чаша вино. Мисля, че за това време мога да разбера дали са се срещали с Ерин, или се опитват да отрекат, че са чували за нея.
— Но нали не си тръгвате с техните коли и не ходите в жилищата им?
— О, Господи, не, разбира се.
— Това е добре. Нямате вид на човек, който има достатъчно сила да се бори, ако някой се нахвърли върху вас — Крис колебливо млъкна. — Повярвайте ми, не дойдох да ви задавам въпроси, които не са моя работа. Просто исках да ви кажа, че майка ми е попаднала на писмо от Нан, писано шест месеца, преди да умре. В него тя разказва за някакъв Чарли, според който момичетата трябвало да носят обувки с високи токчета.
Дарси го погледна.
— Казахте ли на Винс Д’Амброзио?
— Още не, но ще го уведомя. Мисля си обаче дали не е добре да поговорите с майка ми. Събирането на всички тези снимки я е накарало да препрочете писмата на Нан. Никой не я е молил да прави това, но ако тя знае нещо, то много по-лесно ще излезе на повърхността на съзнанието й, като разговаря с друга жена, която разбира с каква болка е живяла през всичките тези години.
„Нан беше шест минути по-голяма от мен. Непрекъснато ми напомняше това. Тя беше открита. Аз бях срамежлив.“
Крис Шеридън и майка му вероятно се бяха примирили със смъртта на Нан, помисли си Дарси. Поредицата „Действителни престъпления“, убийството на Ерин, върнатите обувки и сега аз. Насила им бяха отворени раните, които бяха заздравели. За тях, както и за мен, покоят ще настъпи, когато това свърши.
В този момент страданието беше изтрило от лицето на Крис Шеридън ореола на изтънченост и делова увереност, който беше толкова видим преди няколко дни.
— Бих искала да се видя с майка ви — каза Дарси. — Тя живее в Дариън, нали?
— Да, ще ви закарам до там.
— В неделя рано сутринта ще отида да видя бащата на Ерин в Уелсли. Ако ви е удобно, мога на връщане, по-късно следобед, да се отбия у вас.
— Очевидно ще имате тежък ден. Няма ли да е по-добре тогава да дойдете утре.
Дарси си помисли, че е смешно да се изчервява на нейната възраст.
— За утре имам други планове.
Тя се приготви да си тръгва. Робърт Круз щеше да я чака в пет и половина в „Мики мантълз“. Засега никой друг не се беше обадил. Нямаше повече срещи по обявите за запознанства.
През следващата седмица трябваше да започне да отговаря на обявите, които беше отбелязала Ерин.
Лен Паркър беше ядосан. Като техник по поддръжката в нюйоркския университет нямаше работа, която да му се опре. Не че беше учил много. Той просто усещаше с ръцете си кабелите, бравите и ключалките, касите на вратите, електрическите ключове. Задълженията му се състояха само в ежедневното поддържане, но когато забележеше нещо повредено, го поправяше, без да говори за това. Тази работа беше единственото нещо, което му осигуряваше душевно спокойствие.