Ала днес мислите му бяха объркани. Бе се скарал на своя попечител заради приказките му, че е възможно да си е купил някъде къща. Това си е негова работа. Само негова.
Семейството му ли? Какво го интересува това. Неговите братя и сестри. Нито веднъж не го поканиха на гости. Бяха доволни, че са се отървали от него.
Онова момиче Дарси. Може и да се държа лошо с нея, но тя не подозираше колко му беше студено, докато чакаше пред онзи лъскав ресторант, за да й се извини.
Беше казал на попечителя, господин Доурън, за всичко това.
— Лени — беше му отвърнал господин Доурън, — ако само успееш да разбереш, че имаш толкова много пари, че можеш докато си жив да вечеряш всяка вечер в този или в който поискаш друг ресторант!
Господин Доурън просто не го разбираше.
Лени помнеше как през цялото време майка му се караше на баща му:
— С твоите шантави инвестиции ще оставиш децата на улицата.
Лени се криеше под одеялото. Той се страхуваше от мисълта, че ще остане навън в студа.
Тогава ли започна да излиза навън по пижама, за да свикне с това, когато наистина му се случи? Никой не знаеше, че прави това. Преди още баща му да натрупа всичките тези пари, той беше свикнал вече да стои на студа.
Спомените му тежаха. Смущаваха го. Понякога си представяше неща, които не се бяха случвали.
Като Ерин Кели. Потърси адреса й. Беше му казала, че живее в Гринидж вилидж, намери го: Ерин Кели, Кристофър стрийт 101.
Една вечер я беше проследил, нали?
Или грешеше?
Дали пък не беше сън, че тя влиза в един бар, а той остава отвън? Тя седна и си поръча нещо. Какво, не знаеше. Вино? Газирана вода? Какво значение имаше? Колебаеше се дали да влезе вътре.
Тогава тя излезе. Тъкмо се канеше да иде при нея и да я заговори, когато колата спря.
Не можеше да си спомни дали беше видял лицето на шофьора. От време на време сънува някакво лице.
Ерин се качи.
Това се случи в нощта, когато тя изчезна.
Проблемът беше, че Лени не бе сигурен дали това не е просто сън. И ако го кажеше на ченгетата, те можеха да го помислят за луд и да го върнат там, където го държаха заключен.
XVIII
Събота 9 март
В събота по обяд агентът от ФБР Винс Д’Амброзио и Ърни Сизек седяха в тъмносивия крайслер срещу входа на Кристофър стрийт 101.
— Ето го — каза Винс. — Наконтил се е за почивния ден.
Гюс Боксър излезе от сградата. Дебело яке на черни и червени карета падаше върху тъмнокафявия му панталон от изкуствена материя, черната плетена шапка почти скриваше лицето му.
— И ако това наричаш наконтване! — възкликна Ърни. — Помислих, че с тази премяна си плаща за изгубен бас.
— Ти просто не си го виждал по долно бельо и тиранти. Да вървим — Винс отвори вратата на колата.
Бяха разбрали от управата на сградата, че Боксър ползвал почивка от събота на обед до понеделник сутринта; В негово отсъствие Хосе Родригес, който го замествал, вършел при нужда дребни ремонти.
Позвъниха и Родригес им отвори вратата. Беше едър мъж на тридесет и няколко години и Винс се учуди защо управата не го назначи на редовна работа. Показаха служебните си карти.
— Искаме да разпитаме всички наематели, апартамент след апартамент. Последния път някои не бяха тук.
Винс пропусна да каже, че сега има намерение да задава конкретни въпроси, свързани с Гюс Боксър.
На четвъртия етаж откри златна мина. Вратата отвори осемдесетгодишна старица, която предвидливо не свали предпазната верига. Винс си показа картата.
— Всичко е наред, госпожице Дъркин — успокои я Родригес. — Ще ви зададат само няколко въпроса. Ще застана точно там, където можете да ме виждате.
— Не ви чувам добре — извика старата жена.
— Искам само да…
Родригес докосна ръката на Д’Амброзио.
— Чува по-добре от вас или от мен — прошепна той. — Хайде, хайде, госпожице Дъркин, харесвахте Ерин Кели. Нали помните, че тя винаги ви питаше дали имате нужда да ви напазарува нещо и ви водеше понякога на църква? Нали искате полицаите да хванат онзи тип, който й стори това?
Вратата се отвори, колкото позволяваше веригата.